Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Палмира не трябва да се възстановява. Ларгото – също

На 20 април Вежди Рашидов може и да открие Ларгото. Какво ще открием ние обаче?

Болезнените рани от краткото царуване на терористите в Палмира ще оставят следата си в дългата история на града. Това е скръбно, но е по-добре от всяка бутафорна и триумфалистка пропаганда с фалшив материал, докаран от другаде, смята Джонатан Джоунс, арт експертът на „Гардиън“. - Палмира не трябва да се възстановява. Ларгото – също

Болезнените рани от краткото царуване на терористите в Палмира ще оставят следата си в дългата история на града. Това е скръбно, но е по-добре от всяка бутафорна и триумфалистка пропаганда с фалшив материал, докаран от другаде, смята Джонатан Джоунс, арт експертът на „Гардиън“.

Каква ни е Хекуба?

Войските на Башар Асад прогониха ДАЕШ от развалините на древния град Палмира. Въпросът за съдбата на мястото отново изплува на дневен ред – темата е и политическа, и пропагандна, но и, в крайна сметка, засяга историята и археологията. Засяга и България.

Джихадистите превзеха Палмира по време на офанзивата си от май 2015-а. Правителствените части отстъпиха относително бързо и след това в града настъпи разрушителна вакханалия. В модерната част на града варварски бяха убити много хора, включително деца. Една от най-оплакваните жертви на ислямисткия терор бе проф. Халед ал-Асад, дългогодишен изследовател и пазител на античните руини. Заедно с жестокостите, фанатиците започнаха да рушат и старинните паметници: през лятото светът стана свидетел на края на някои от емблемите на древната цивилизация в Сирия: лъва Ал-Лат и храмовете на Баалшамин и Бел. Враждата с камъните започна още с унищожаването на великолепния музей с асирийско изкуство в Мосул, джамии и манастири в Ирак. Напълно в духа на омразата към всяка неислямска памет от времето на „праведния“ халиф Омар ибн ал-Хатаб, заповядал окончателното изгаряне на Александрийската библиотека по-малко от двадесет години след Хиджра.

През март тази година везните на войната започнаха да натежават в друга посока. Силите на остатъчната алауитска държава в Сирия си върнаха това, което е останало от Палмира. Съвременното селище може да има също толкова тревожна участ под варелните бомби на режима, колкото имаше и под ножовете на терористите. Но официален Дамаск побърза да увери всички заинтересовани страни, че ще отдели средства за реставрация на антична Палмира. Пропаганден ход, разбира се. Колкото и ценно да е културното наследство на града, моментът изглежда зле подбран: първо, населението продължава да загива, а оцелелите напускат страната с хиляди; второ, още не е сигурно дали джихадистите няма да се върнат. Бодрите изявления на хората около Башар Асад изглеждат неуместни, макар че още при първите данни за пораженията срещу паметниците загрижени специалисти от цял свят започнаха събирането и класификацията на всички достъпни данни за древната столица с цел бъдеща работа по тях.

Палмира или Тадмор, градът на финиковите палми, е основан или от някой от древните семитски народи на Сирия (самата тя – една от люлките на средиземноморската цивилизация), или от елинистическите завоеватели след похода на Александър Велики през ІV в. пр. Хр. В първото столетие от нашата ера, когато Близкият изток е под римска власт, това вече е прочуто място. В трети век, по време на голямата криза на Римската империя, Палмира известно време е столица на сепаратиста Оденат – едновременно претендент за императорска титла и ориенталски цар, съпруг на прочутата царица Зенобия. По това време градът е с живописно смесен облик – и гръко-римски, и източен. През 636 година, по времето на вече споменатия халиф Омар, Сирия е бойно поле между ромеите и войските на исляма. Старият император Ираклий (веднъж губил и възвръщал си източните провинции от персите) се намира в Едеса, докато пълководецът Абу Убайда ас-Джасра вече е превзел Дамаск. В последвалата битка при Ярмук християните губят и василевсът окончателно отстъпва от земите на своите ранни подвизи с думите: „Сбогом, моя хубава провинция!“

Една от перлите на хубавата провинция е Палмира. Макар да не е останал с добро име в църковните анали заради безразличието си по чисто догматични въпроси и склонността си към компромиси с арменското духовенство, Ираклий се превръща в нещо като предобраз на кръстоносците – борец за възвръщането на Истинския кръст и за запазването на Светите земи и Сирия за християнския свят. А част от неговите съюзници в по-ранните му източни походи срещу Персия може би са и българите на Кубрат, който поддържа връзки с императора. Всъщност династиите на Ираклеоните и Дуло имат дълга обща история, но това е отделна тема. След арабското завоевание на Палмира, както и на цяла Сирия й предстоят векове под властта на двете просветени халифски династии: Омаядите в не много далечен Дамаск багдадските Абасиди, сред които – и прославеният Харун ал-Рашид. Това са щастливи времена за града, страната и целия Изток. При дамаските Омаяди гръцкият език продължава да бъде официален и християните се радват на относителна свобода. Един от най-известните служители на сирийските халифи е самият свети Йоан Дамаскин, почитан като учител на християнската Църква и от православни, и от католици. По косвен начин Палмира, както и цяла Сирия е свързана дори с българската история.

Точно заради тази връзка си струва да помислим над думите на Джонатан Джоунс, арт критикът на британския „Гардиън“. Той твърди, че Палмира в никакъв случай не трябва да бъде възстановявана. Не просто сега, а никога. И мнението му звучи странно на място не само за древния сирийски град, а и за по-близки археологически обекти.

Част от античните сгради, добре запазени до нашествието на ДАЕШ, днес фактически са превърнати в прах. Реставрацията с оригинален материал, открит на място, вече не е възможна, защото камъните са взривени и натрошени. Болезнените рани от краткото царуване на терористите ще оставят следата си в дългата история на града. Това е скръбно, но е по-добре от всяка бутафорна и триумфалистка пропаганда с фалшив материал, докаран от другаде, смята Джоунс. Само онези фрагменти, които са в разпознаваемо и що-годе възстановимо състояние, трябва да бъдат използвани за предпазлива реставрация. Почтително. И с възможно най-деликатен минимализъм. Невъзстановимото следва да остане на книга – като спомен от безумието на войната и фанатизма, в чест на жертвите. 3D-принтерите и съвременните имитации на камък нямат място в бездруго пострадалия град. Изгубеното е изгубено и най-отговорно е руините да бъдат съхранени във вида, оцелял след последните изстъпления на човешкия вандализъм, а не да бъдат подменяни с вулгарен кич.

Споменавайки мъдрия халиф Харун ал-Рашид, нямаше как да не се сетя и за нашия министър на културата Вежди Рашидов. Като последовател на идеите на праведния Омар, министърът ни уверява, че на 20 април тази година така нареченото Ларго на Сердика най-сетне ще бъде официално открито. Датата е подходящо подбрана: рожден ден на историческа личност, печално известна с деструктивните си идеи. Рашидов по свои си причини заема позиция, противоположна спрямо тази на Джоунс. За разлика от експерта на „Гардиън“, българският скулптор първо беше казал, че „какво пък толкова, малко бутафория“. Преди дни си позволи и забележката, че не е страшно един паметник да бъде разрушен – та той  може да се построи отново! Това изказване е само по себе си проява на много, ама наистина много лош вкус. Просто защото живеем в епохата на ДАЕШ.

Не, паметниците, разрушени в Ирак и Сирия не могат да бъдат възстановени. А и не бива, както аргументирано показва Джонатан Джоунс. Макар и човек на изкуството, Рашидов е лишен от тази чувствителност, която позволява на г-н Джоунс да се отнесе и към паметта на загиналите, и към пострадалите паметници с дължимото уважение. Слава Богу, не всеки Джоунс е Индиана. Това не са някакви абстрактни глупости, а въпрос на нравственост.

Ето защо у нас се случи нещо парадоксално: историк, архитект, археолог и скулптор създават и защитават една изкуствена пост-ДАЕШ-ска ситуация, в която паметници, които никога не са били взривявани от терористи, биват старателно вандализирани с помощта на итонг и съмнителни художествени решения. Ларгото пред ЦУМ е крещящ пример, че у нас ДАЕШ изобщо не са нужни, защото и сами чудесно се справяме с превръщането на Античността в абсурд. Видимите следи от града на Константин Велики и на Сердикийския събор бяха зарити под вече рушащо се ново строителство с безумен вид. Същото важи за Цари мали град, Голямата базилика в Плиска, крепостта Перистера, Траянови врата и новите чертози, трескаво строени над Търново.

Цялата тази фентъзи-архитектура сама по себе си щеше да е забавна, ако не показваше, че точно хората, които трябва да са наясно какво е Палмира за света, нямат отношение дори към миналото на собствената си страна.

Вижте още: ДА ЖИВЕЕ ЛАРГОТО, ЛАРГОТО УМРЯ


Всичко от Манол Глишев

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах