Каква щеше да бъде България без намесaтa нa Русия в историятa ни?

Представете си го като уравнение – може да се реши и със, и без хикс. Решението ще е различно. И не се поддавайте на популистките приказки, че в историята било нямало „ако“. Напротив. Физиците ни казват, че живеем в една от множество възможни реалности. Нищо не е предопределено. Така че можеше да имаме и съвсем друга история…

Откога да започнем? Нека да е отпреди Освобождението. Знаем реалната история: през 1877 г. Руската империя обявява война на Османската, защото година по-рано ислямският башибозук на Балканите е изклал християнските български бунтовници. Но защо изобщо е избухнало недобре подготвеното Априлско въстание? Защото Левски вече е мъртъв – и може би руският посланик в Истанбул граф Николай Игнатиев има известно отношение към смъртта му, а наследниците на революционната идея, начело с Бенковски, бързат не толкова да освободят България, колкото да дадат повод за нова руско-турска война. Нека си представим малко по-различно стечение на обстоятелствата.

Другата България

И така, през 1872 г. Левски не е заловен. Подготовката за националната революция продължава дълго и бавно. В 1876-а няма никакво Априлско въстание. Георги Бенковски си остава просто Гаврил Хлътев. Екзархията, Книжовното дружество, училищата, читалищата и вестниците продължават българското национално Възраждане още години. Бунтът на българите може би започва едва през 80-те или дори 90-те години на XIX в., когато османският режим е допълнително разклатен, а критското въстание от 1897 отклонява вниманието на султанските власти. В този момент младата българска буржоазия е вече по-богата, по-мотивирана и… по-добре въоръжена, отколкото през 1876-a. Никакви черешови топчета. Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора също са по-добре подготвени. Без очевидна руска подкрепа, българските въстаници получават бързите симпатии на Австро-Унгария, плюс няколко пратки оръжие и пари. Италианските, френските и британските вестници разпространяват историята на шепа храбри и прогресивни християни, съпротивляващи се на един остарял, жесток, корумпиран и най-вече ориенталски режим. Германското и британското правителство неохотно съветват Високата порта да се съгласи на отстъпки преди Русия или Австрия реално да са се намесили. Около 1898 г. османците са принудени да преговарят с бунтовниците.

Българското княжество и регентът Стамболов (1898 – 1908)

Левски, разбира се, е загинал героично в някое сражение (от него не бихме очаквали по-малко). Може би същото е станало и с Ботев. Можем обаче да си представим Цанко Дюстабанов все още жив и начело на алтернативна версия на Хвърковатата конница. От страна на „младите“, тоест на бунтовниците или лудите глави преговаря Стамболов (все още жив, защото никой не го е посякъл на софийска улица). От страна на „старите“, тоест на османските лоялисти, екзархистите и установения чорбаджилък – например престарелият Гаврил Кръстевич. Алеко Богориди не е доживял въстанието. Цариградската конференция се провежда по-късно, отколкото в реалната история и на нея Русия няма голямо влияние. Накрая вместо Санстефански или Берлински договор има султанско ираде, с което се провъзгласява автономно българско Княжество в границите на Екзархията. Не са чак три морета, но Вардарска Македония, Цариброд и по-голямата част от Добруджа попадат вътре. За княз е обявен Гаврил Кръстевич, но той скоро умира и Стамболов се оказва регент. Значителната загуба на територии и обявяването на пълната румънска независимост ускоряват младотурския преврат в самия Истанбул. Турция неохотно тръгва по пътя на прозападни реформи и отстъпва още земи на Гърция. Австрийците, разбира се, „временно“ окупират Босна и в 1908 обявяват анексията на тази провинция – досущ както става в реалната история.

Междувременно младото българско княжество, управлявано от регента Стамболов, продължава възрожденската линия: модернизация, образование и създаването на истинска армия. Оцелелите въстанически водачи, войводите, стават офицери във войската. Австрийските ни „приятели“ се опитват да предложат някакъв амбициозен млад благородник, принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота, за български княз, но при липсата на руски натиск отвън българското регентство не бърза да приеме милата оферта. България си остава формално княжество, но без княз. Екзархията се допитва до Стефан Стамболов – дали той би приел княжеска титла, помазване и коронация от ръцете на български митрополит, но Стамболов се отнася към въпроса с присмех. Захарий Стоянов пише по този повод някои от най-смешните си фейлетони (защото, разбира се, в нашата алтернативна история и той е още жив). България сякаш е на път да се превърне в република. Не се налагат Съединение, Кресненски бунт, Сръбско-българска война и Илинденско въстание, защото страната просто вече владее териториите, които желае.

Българският книжовен език става една идея по-твърд, по-западен, защото депутатите, журналистите и учителите от Вардарска Македония налагат своето влияние чрез Народното събрание, вестниците и образователните програми. „Хлеб“ и „млеко“ си стават правилни езикови форми. „Ке одиме на избори“, казва народнолибералният депутат Ганьо Сомов-Балкански и дори Алеко Константинов не му се подиграва за езика. Романтично настроени русофили и панслависти носят Иван Вазов на ръце по ул. „Раковски“ и влизат в бастунна разправия с групи полски студенти, емигрирали от руска Варшава. Полицията разтървава побойниците. Вазов за кратко бяга в Одеса, но скоро получава амнистия и се връща в уютната си къщичка на улицата, кръстена нему.

Българската република – чиста, свята и демократска

Поредният османски преврат от 1908 кара Австрия официално да анексира Босна. Следвайки събитията, българското регентство ползва случая и провъзгласява напълно независима Българска република („чиста, свята и демократска“, както гласи девизът ѝ) на 22 септември в старопрестолния град Търново. Стамболов от известно време е мъртъв, но Народното събрание провежда консултации и издига за предстоятел Александър Малинов. Самото Народно събрание се разделя на Горна и Долна камара. Неофициално започва да се говори за Сенат и Събрание.

Притеснени от бързото развитие, големите територии и нарастващото население на България, съседните малки християнски монархии формират Балканския съюз и в 1912 г. обявяват война на републиката. Турското правителство запазва неутралитет, но изисква Одрин като териториална компенсация, за да признае българската независимост. Като дипломатичен жест, османците и българите се разбират Екзархията да напусне Истанбул и да се премести в София.

През това време българските войски побеждават гръцките и сръбските части, но са притиснати зле от Румъния. Руското императорско правителство се тревожи за интересите си по Черноморието и към проливите, защото либералната българска република пречи на развитието на руската сфера на влияние.

Междувременно България се радва на симпатиите на републиканска Франция и на силно прогресивисткото крило във вече поствикторианска Великобритания. Австрия е спряла да фаворизира Сърбия заради сръбското недоволство от анексията на Босна, а Румъния се опитва да си върне френското благоволение. Така че Руската империя избира кралство Гърция за свой партньор на Балканите и се опитва да наложи арбитража си за разрешаването на балканската криза. Османското посолство в София предупреждава българското правителство за предстоящите опасности. По съвет на британския и френския посланик България влиза в мирни преговори с Румъния и Букурещкият мирен договор от 1913 г. слага край на Балканските войни. Републиката се съгласява да отстъпи Северна Добруджа на Румъния. Русия се опитва да изиска Бесарабия като териториална компенсация от румънските власти, но Румъния, България, Турция, Великобритания, Австрия и Франция просто изразяват недоумението си.

Въпреки загубата на Браила и Одрин, България си остава най-добре развиващата се балканска страна. Охридският филиал на младия Софийски университет постепенно се превръща във водещ център на хуманистаристиката и в частност – на византийските изследвания. България на няколко вълни великодушно приема арменски бежанци от Османската империя.

Първата световна война

Уви, светът не е спокойно място и както в реалността, така и в нашето упражнение по алтернативна история избухват двете световни войни. През 1914 г. Гаврило Принцип застрелва австро-унгарския престолонаследник, Австрия напада Сърбия и Европа скоро се оказва въвлечена в унищожителна война, водеща до милиони жертви и до рухването на империи. И Централните сили, и Антантата ухажват България, но тя е задоволена в претенциите си сила и не държи чак толкова нито на Одрин, нито на Браила, за да си жертва спокойствието. Изкушението за включване на страната на Германия, Австрия и Турция става реално, едва когато кайзер Вилхелм II лично обещава на българското правителство контрол над Солун и прочутата му митница… но моментът бързо отминава както заради острата австрийска реакция, така и заради поредицата османски загуби в Арабия и Сирия и включването на САЩ на страната на Съглашението. Българските власти, все така предстоятелствани от Александър Малинов, преценяват, че шансът за Солун не си струва риска. Първата световна война завършва още в 1917, защото без намесата на България победата на Антантата настъпва по-бързо. Междувременно Гърция, излъгана в амбициите си за разширяване към владяната от българите Егейска Македония, се нахвърля върху разпадащата се Османска империя и се опитва да завладее Константинопол и западния малоазийски бряг, но турската армия, реорганизирана от младия Кемал паша, отблъсква опита за нашествие. Междувременно Русия се взривява в две революции и гражданска война. Както виждате, алтернативната и реалната история имат достатъчно общи места. Кралството на сърби, хървати и словенци все така не включва Скопие.

Следващите две десетилетия протичат по-скоро мирно за България. Стамболийски така и не се превръща в лидер на БЗНС. Няма Оранжева гвардия, няма Владайско и Септемврийско въстание, няма македонска бежанска вълна към София и Бургас, няма адска машина в катедралата „Света Неделя“. И защо? Защото го няма вътрешното напрежение от изгубените войни. Няма го олевяването на населението, изгубило хиляди здрави мъже, няма и травмата от изгубването на Македония. Няма я базата на нездравото русофилство у нас. Не се случва гражданската война от 1922-1926. България е една спокойна страна със сериозно самочувствие, нормален вътрешнополитически живот, по-скоро свободна преса и относително модерна индустрия. Не е нарушено равновесието между силна частна собственост и хуманен, социален ангажимент към работещото население. Няма ги омразата, разделението и недоверието, характерни за нас в травматичните години след 1918.

О, разбира се, не сме светци. Дори и при идеални условия без руска намеса България отново най-вероятно би имала своите връзкари, корупция и надменни богаташи. Но това го има навсякъде, такава е човешката природа. Въпросът е, че без травмите от чуждото влияние, без изкуствено насажданото разделение ние бихме били един доста по-спокоен народ.

Дали това не би ни помогнало да преживеем по-леко и финансовата криза от 1928 г.? Вероятно да. Представете си България от 1929-1939, идеалното десетилетие на цар Борис, но без него. Магазинчетата, дюкянчетата, обноските и костюмите, но без чувството за предстояща трагедия. Ето такава е моята представа за България без руска намеса.

Втората световна война

Около 1938 г. нацистката германска власт започва дипломатическия си и икономически натиск към Балканите. Още преди това, в 1922-1925 младият СССР вече е опитал да разпали етнически и класови вражди в България (както и в други страни), защото основната доктрина на съветската власт е перманентната революция. Населението на Македония обаче просто не вижда смисъл в приказките на съветските емисари, Георги Димитров докладва неуспех пред Коминтерна и си понася последствията. Така че реалното ново изпитание пред тук конструираната българска република идва не от Москва, а от Берлин. Германците купуват практически всичко. Хранителни стоки, текстил, дървен материал. В замяна на отново стабилните райхсмарки, партийните другари на Хитлер искат от България въвеждане на Нюрнбергското законодателство и съобразяване със „законната“ германската сфера на влияние. България си прави оглушки. Продава, но не се поддава. Класическият либерализъм, свободната преса и силният двукамарен парламент са пуснали здрави корени, така че българското общество просто ражда вицове за еврейския произход на фюрера. Резултатът е драматичен.

През 1941 г. кралство Югославия се оказва в съюз с нацистка Германия. Между другото, това е била реалистична възможност и в действително случилата се история. В алтернативния сценарий, който описвам тук, тази възможност се осъществява напълно. Югославската и румънската армия нападат България, подбуждани от Германия. Българската войска, разбира се, разгромява първата нашественическа вълна и се подготвя да застане срещу Вермахта. През това време Гърция (точно както в реалната история) отблъсква италианската фашистка армия и дори минава в контранастъпление. В резултат в нашия алтернативен вариант на историята България и Гърция сключват антинацистки съюз с британско посредничество. И Хитлер изгубва ценни месеци да воюва срещу балканските си опоненти, вместо да прехвърли войските си за по-ранна офанзива срещу СССР. Тук просто са разменени ролите на Югославия и България.

Разбира се, българите и гърците са пометени от нацистката военна машина. Цивилните жертви са огромни и германците изцяло провеждат своето зловещо „окончателно решение на еврейския въпрос“, включително и над българските евреи. Българското и гръцкото партизанско движение обаче създават постоянни главоболия на нацисткия окупатор. Българското и гръцкото правителство в изгнание действат заедно с полските, френските, нидерландските и норвежките си събратя по нещастие от Лондон. Българските съпротивителни сили печелят уважението на Съюзниците и в 1944 г. участват в отвоюването на Южна България и в разгрома на пронацисткото кралство Югославия.

България обаче се оказва разделена на две по билото на Стара планина: северната част от страната е „временно“ заета от силите на съветския Трети украински фронт.

Студената война

Десетилетията след Втората световна война показват, че е невъзможно напълно да се избегне руската или по-точно съветската намеса. Но виждаме една разделена България – България, по която може да се изучава ефектът „преди“ и „след“ съветското нахлуване. На юг – в Македония, Софийското поле и Тракия се възстановява обикновената, буржоазна Българска република („чиста, свята и демократска“) с нейната частна собственост, с Екзархията, читалищата, малките частни фабрики и обикновените човешки отношения. Почти никаква идеология. Представете си Западна Германия или Южна Корея. Тайван. Изобщо, територия без комунистическа власт. Без ДС и съответно – без мутри след ДС. Представете си такава България, в която свободно, без цензура (и най-вече – навреме) навлизат рокендролът, сексуалната революция и толкиноманията от 60-те години. Представете си Софийския университет в пълно и свободно общение със Сорбоната, Оксфорд и Бръшляновата лига. Представете си Умберто Еко, Стивън Рънсиман, Острогорски и Фернан Бродел като гост-лектори в 272 аудитория… и при това без никакви претенциозни изхвърляния от страна на Людмила Живкова. „Бийтълс“ и „Стоунс“ на стадион „Вaсил Левски“! Петрич – втори музикален Хамбург. Струмица, посетена от Анди Уорхол. Франко Дзефирели снима филм за цар Калоян. Георги Иванов участва в проекта „Аполо“. Куросава получава награда на Охридския кинофестивал за „Седемте самураи“, Радой Ралин – министър на културата, Джони Пенков – първи и единствен Нобелов лауреат за хумор, пънк в операта! И никакви съветски паметници. Вместо тях – запазени стени на първи и Шести пехотен полк, възпоминателни кръстове и скромни бюстове на български възрожденци, скромни училища, църкви и джамии. Никакъв „възродителен“ процес, а вместо това – постепенно модернизиране на българските мюсюлмани.

През това време Северна България си е просто НРБ, каквато я помним. Изолация. Огради. Соц. Топла бира и студени кебапчета. ТКЗС-та, насилствена колективизация, пропаганда, чавдарчета и пионерчета, огромни, нерентабилни заводи, чието основно производство са картите за курорт на северното Черноморие. И лагери. Белене, разбира се. Ловеч. Народен съд. ДС. А след ДС-то мутри. Какво тук значи някаква си личност… Както и страхотна агитация на населението против Юга, „продал се“ на западните буржоазни злодеи.

След 1989-a

Разбира се, между 1983-a и 1989-a Източният блок постепенно фалира. Както си и беше. В 1989-a Германиите се обединяват. Двете Българии – също. Границата по Стара планина пада, първи прегръдки в Искърското дефиле. Разминиране на проходите. И взаимно преоткриване. Бившата Източна Германия и до днес е проблематична. По същия начин би била проблематична и Северна България… можете ли да си представите обаче Южна? НРБ среща чистата и свята, демократска република на Левски? Българската полиция трябва да се научи да работи с „българската“ милиция? Обикновените търговци да се сработят с мутрите? Съветизираните полубългари се срещат с обикновените, едновремешни, истински българи? Всичко това почти ни се случи, само дето си нямахме по-нормалната, южната, чистата и свята република за коректив. Имахме си само НРБ и от нея изградихме нещо, което… нейсе, запушѝ я. Но си представете. Представете си. Помечтайте малко. Мечтите са безплатни.

И докато мечтаете, имайте едно предвид. Вътрешните карти на изборни резултати в Румъния и Полша от 1989 г. насам много точно повтарят границите на държавите отпреди 1918 г. Вътре в днешна Полша някогашната граница между Германската и Руската империя показва докъде населението спира да гласува за по-западни, по-демократични, по-свободолюбиви партии и къде започва да гласува за т. нар. патриоти. Подобно е положението в Румъния: на запад и север от старата граница, по билото на Карпатите, в бившите територии на Австро-Унгария румънското население гласува за свободата си. За реформи, за модерност, за повече права. В бившите територии на малкото кралство Румъния, тоест във Влашката низина се гласува за патриотари и уж божем „консерватори“. Сега приложете това знание към картата на нашата алтернативна България. В териториите на бившата НРБ, тоест в Мизия биха печелили всякакви соцносталгици, путинисти, посткомунисти, националболшевики, лъжеконсерватори, псевдоправославни.

Въпросът е: а кой би печелил на юг? Задавам си го, защото се имам за южняк в тази алтернативна география, а предполагам, че и повечето читатели на този текст ще са южняци.