Какво четеш… за нетрадиционната сексуалност?

Някога беше много популярна една картинка от типа оптическа илюзия. На нея се виждаха интимно прегърнати мъж и жена, чиито силуети бяха очертани от делфини. Окото се объркваше, а психолозите твърдяха, че децата, които не са затормозени от парадигмата на секса, виждат само делфините. След загубата на невинността си започват да виждат еротичната част.

Не знам дали има нещо вярно в това, но обществото явно също не е наясно какво е невинност, кога се изгубва и как децата се отнасят към сексуалността.

Живеем във време, което е едновременно изобилстващо от информация и страшно консервативно към съдържанието ѝ. Имам чувството, че съм попаднала в някакво технологично напреднало повторение на Средновековието. Децата са третирани като ангелоподобни идиоти, които могат да бъдат омърсени с недопустимата ерес да научат нещо повече за истинския свят.

Красотата на четящите хора

Поводът за този текст е една от най-активните дискусии в огромната вече група за книги във Фейсбук „Какво четеш…“. Близо 1000 коментара за ден се натрупаха по тема, която представя детски книги, свързани с различното отношение към пола, нетрадиционните семейства и LGBTQ общността. Дебатът се превърна в ярка илюстрация на обърканото ни общество, лутащо се между традиционализъм и либералност. Изводите, до които води, са много и всичките са стряскащи.

На първо място се забелязва, че най-сериозните противници на толерантното отношение към света и различната сексуалност, са жените. Парадокс, който рядко се отчита. Не търсете вината за пълната липса на толерантност сред фашизоидните групи млади мъже. Погледнете към техните майки.

Второ, това е група за четене. Доскоро беше жива илюзията, че четящите хора са красиви, както твърдеше прекалено оптимистично Георги Господинов. Вече няма съмнение – четенето не гарантира светъл ум, не отваря хоризонти, ако човекът изначално не е готов да стигне до тях. Емпатията се възпитава дълго и последователно, а за това отговорност носят родителите. Същите тези родители, които насред книгите намират време да затворят децата си в клетката на мисловните ограничения.

Трето, вижда се без всякакво съмнение връзката между крайния национализъм и крайната нетолерантност. Противопоставят се по най-нелогичен, парадоксално противоречив начин българската идентичност и „гей-извращенията“. Отхвърлянето на гей хората вече не е само по линия на сексуалността, те са остракирани от националността си. Това е обяснимо – крайните традиционалисти не притежават нищо друго, освен нестабилния си патриотизъм, който дори не разбират, само се опират на него в опит да намерят личностна стабилност.

Спестените въпроси с отговори на неочаквани места

Не разбирам този страх от широкомислие. Не разбирам страха, че децата могат да приемат с открито сърце всяка различност. Явно дори не става дума за някакъв ирационален ужас на родителя, че може да остане без внуци, ако детето му е гей. Ако беше този страх, нямаше да има толкова яростно противопоставяне на идеята за осиновявания от гей-двойки.

Това е мизерия на духа, родена от мизерията на живота. Пълно обезличаване в опит да се постигне личностна идентификация. Хората от този тип подсъзнателно са подчинени на една ужасяваща дилема: „Кой съм аз, ако не съм българин, православен, хетеро?“. И този страховит въпрос, който поставя под съмнение значимостта на индивида, се съчетава с още по-сериозен подсъзнателен страх: „Ами ако детето ми е по-добро от мен? Ако то има ценности, които аз не разбирам, дали ще ме уважава?“. И тези две дълбоки, същностни и недостигнали до разума тревоги принуждават родителите да ограничават децата си до крайност, да ги превръщат в копия на тях самите, като им отнемат красотата на свободното мислене.

Някои родители се заблуждават, че предпазват децата си, като не им позволяват да видят пъстротата на света в ранна възраст. Убедени са, че трябва да ги опазят от досег с реалността колкото може по-дълго. Говорят за ценности, които да им предадат, преди да разберат, че тези ценности не са абсолютни. Тези хора изпращат в света неподготвени личности, ограничени и уплашени колкото родителите си. Мултиплицират във времето собствените си ограничения и предразсъдъци, превръщат бъдещето на децата си в кошмарна сцена на противоборства, в които победители няма. А дори не са наясно какъв е смисълът от това. Само смътната идея, че ще опазят децата си, без дори да са наясно от какво ги пазят. Посаждат нещастие с най-добри (уж) намерения. Само че светът е вече различен. Достъпът до информация е неограничен. Въпросите, чиито отговори тези ужасени от промяната родители са спестили, се появяват на неочаквани места. А когато не си обяснил на детето си какво има в света, си го пратил беззащитно в гората.

Продължавам да чета хилядата коментара в дискусията и все повече се плаша от пропастта, която расте. Моите деца и децата на моите приятели са възпитавани в толерантност. Но те общуват с техни връстници, за които различният е враг. Моите деца имат избор. Много техни връстници нямат. В геометрична прогресия растат разминаванията поколение след поколение. Разцепва се тъканта на обществото – непоправимо, трагично. Нищо не може да събере тези два свята, дори книгите, защото и те се пишат от различни като мислене хора. В съвременната българска литература има значими и талантливи творби, разположени в двата полюса.

И най-страшният извод, който се натрапва без всякакво съмнение, е, че вече няма общочовешки ценности. Поне на наша територия. Има „евроценности“, „традиционни ценности“, „родителски“, „български“, „православни“, „либерални“. Всеки дърпа чергата към себе си с идеята, че е носител на светлината. Свят като зебра – тъмно и светло се редуват в хаотична непоследователност. Липсва диалог, липсва разбиране, липсва емпатия. Липсва общ език.

Интелигентността вече не е гаранция за разширяване на мисълта. Не всички защитници на „традиционното“ (нетолерантността) са глупави. Просто са ограничени. Не всички, толериращи различията, са високоинтелигентни. Но са с отворени души.

Битката не е на ниво разум. Просвещението в България официално приключи. Следват революции.