Какво казва мълчанието на Боб Дилън

През лятото на 1964 г. Боб Дилън издава своя четвърти албум, Another Side of Bob Dylan, който включва песента It Ain’t Me Babe (Не съм аз, мила). Тя започва така:

Махни се от прозореца ми, мила,
тръгни си както щеш.
Не мене искаш, мила,
не аз ти трябвам.

Същата есен философът Жан-Пол Сартр изпълнява вариация на същото парче в публично изявление, обясняващо защо, въпреки че му е присъдена Нобелова награда, той няма да я приеме.

„Писателят – казва Сартр, – не бива да позволява да бъде превърнат в институция, дори ако това се случва при най-почетни обстоятелства.“  

Дилън говори на въображаема жена, влюбена в него, а Сартр – на истинската Шведска академия, но посланието е сходно:

„Ако ме обичате заради това, което съм, не ме карайте да бъда такъв, какъвто не съм“.

Не знаем дали Боб Дилън е обърнал внимание на работите на Сартр през онази есен преди 52 години. Но сега, когато му е присъдена Нобеловата награда за литература, изглежда върви по стъпките на Сартр. Разбира се, г-н Дилън е една стъпка пред философа: вместо да отклонява наградата, той просто отказва да признае нейното съществуване. Той не е направил изявление и дори не отговаря на телефонните обаждания от Шведската академия. Наградата бе спомената за малко на официалния сайт на Боб Дилън и после съобщението бе изтрито — по негови инструкции или не, никой не знае. А шведите, свикнали на далеч по-благодарствено отношение от своите лауреати, изглежда вече губят търпение: един член на Академията нарече поведението на г-н Дилън „неучтиво и арогантно“.

В тази обрат на събитията има добра доза поетична справедливост. Почти четвърт век, откакто Тони Морисън спечели Нобела през 1993-та, Нобеловият комитет са държи сякаш американската литература не съществува — а сега един американец се държи сякаш Нобеловият комитет не съществува. Връчването на наградата на Боб Дилън беше обида за всички големи американски романисти и поети, често обсъждани като кандидати за приза. Експлицитното послание беше, че американската литература, както традиционно се определя, просто не е достатъчно добра. Това е абсурдна идея, но шведите вярват в нея: през 2008 г. постоянният секретар на Академията, Хорас Енгдал, заяви, че американските писатели „наистина не участват в големия диалог на литературата“ и са ограничени от това „невежество“.

Все пак, съмнително е дали Боб Дилън мълчи в знак на защита на честта на американската литература. (Той прие наградата „Пулицър“ за своите „лирични композиции с изключителна поетична мощ”.) Никой не знае какво възнамерява сега — г-н Дилън винаги е бил труден за тълкуване и като човек, и като поет – и това е една от причините хората да го обичат. Но може би най-добрият начин да разберем неговото мълчание и да го оценим, е да се върнем към Сартр и по-специално към неговата концепция за „недобросъвестната вяра“.

Недобросъвестната вяра, обяснява Сартр в „Битие и нищо“, е обратното на автентичността. Тя става възможна, тъй като човешкото същество не може просто да бъде това, което е, по начина, по който мастилницата просто е мастилница. По-скоро, тъй като ние сме свободни, трябва сами „да направим себе си такива, каквито сме“. В един известен пасаж той използва като пример сервитьор в кафене, който извършва всяка част от работата си малко прекалено правилно, с нетърпение и лукавост. Той е сервитьор, който играе ролята на сервитьор. Но „да бъдеш това, което не си“, е абдикация от свободата; тя включва превръщането на себе си в обект, роля, предназначена за друг човек. За да бъдеш свободен, да действаш с добросъвестна вяра, трябва да останеш недефинирано, свободно, променливо същество, дори ако такъв начин на живот не е много удобен.

Тази начин на мислене се нарича екзистенциализъм, и г-н Дилън е един от неговите най-добри продукти. Да живееш като напълно непознат, като „търкалящ се камък“, е живот със сартъровата добросъвестна вяра, и доста от странностите в живота на г-н Дилън могат да бъдат разбрани като отчаян опит да запази свободата си, въпреки ужасяващия натиск на славата.

В един биографичен очерк в „Ню Йоркър“ през същата 1964 г., Дилън е цитиран да казва, че „повече не иска да пише за хората”, а по-скоро – „да пише отвътре“. Да бъдеш Нобелов лауреат обаче, означава да позволиш „хората“ да те определят, да се превърнеш в обект и публична фигура, а не свободен човек. Нобеловата награда всъщност е крайният пример на недобросъвестна вяра: малка група шведски критици, които се преструват на Глас Божи, и обществеността, която се преструва, че носителят на Нобела е въплъщение на Самата Литература. Цялата тази комбинирана преструвка е точно обратното на истинския дух на литературата, който живее само в личните срещи между читателя и писателя.

Г-н Дилън може и да приеме наградата, но поне дотук неговият отказ да признае властта на Шведската академия е чудесна демонстрация на това как изглежда истинската артистична и философска свобода.

Адам Кърш е поет и критик. Неговата последна книга е The People and the Books: 18 Classics of Jewish Literature.