Какво ми каза морето

„Чифт сандалки, едни джапанки, две ефирни рокли, къси гащи и фанела – това е достатъчно, за да преживееш лятото. Ай, беж на море!“

Така завършваше някога учебната година треньорката ми по плуване. Казваше това неизменно, всеки юни в последния тренировъчен ден в басейна пред всичките несъразмерно растящи хлапета, които учеше да са на „ти“ с водата. След това свирваше със свирката, плясваше с ръце и изчезваше в стаята си. Докато ние се измъкнем от съблекалните, вече беше метнала сакчето си в багажника на стария москвич, допиваше си кафето от пластмасовата чашка, включваше на първа и с няколко предупредителни форсирания на газта отпрашваше към родния Бургас. Доколкото ми беше известно, цяло лято работеше като спасител – една от малкото жени на такъв пост в началото на осемдесетте. Връщаше се опечена като содена питка през септември, леко кафеникавите й бургаски зъби изглеждаха по-бели отвсякога, а първата тренировка започваше все с едни и същи думи:

– Какво ви каза морето тази година?…

Има една специална порода хора, на която морето наистина говори – морските хора. Колкото и да не обичам генерализациите, особено когато става дума за човешки същества, не мога да не призная, че да живееш близо до море или пък неизменно и завинаги да си го понесъл в себе си, те прави различен човек. Сетивата ти от самосебе си се изострят по друг начин и улавят всяко движение – емоционално или физическо – меко, на забавен каданс, с резонанс.

В Бургас, близо до къщата на баба ми и дядо ми, живееше един известен местен зъболекар, д-р Вълчан Бодуров. Всеки ден се отбиваше да побъбри с дядо и аз, като всяко любопитно хлапе, все си намирах работа около тях, за да слушам за какво си говорят. Каквото и да разкажеше д-р Вълчан, сравненията и метафорите му все морски! Зъбът на не знам си кой се бил запънал като котва на пристанище. Ченето на някой друг се лашкало в устата му като рибарска лодка в буря. Кариесът на трети пък бил заприличал на мидена скала и за да го почисти, се борил като моряк на вахта. Разказваше тези случки с такава напевност и лекота в езика, че можех да слушам истории за устите на целия град, без и за секунда да ми доскучее. Понякога ставаше дума за хора, които познавах. На леля Фики, която живееш няколко къщи по-нагоре по улицата, й знаех почти целия стоматологичен статус, приказно предаден от устата на д-р Бодуров. Представях си цял аквариум, в който живееха риби, плуваха кораби и лодки, мотаеха се водни колела, а докторът влизаше в него с пълно водолазко снаряжение и внасяше ред. Всъщност, леля Фики имаше чудесно изглеждащи зъби и един ден, съвсем по детски, реших да я питам как така. Тя се засмя на откровения ми въпрос, помълча секунда, за да си намери точната метафора и каза:

– Ми те са като диги на пристанище – пускам ги, когато ми трябват, пък иначе си ги прибирам…

Това беше нейният начин да ми обясни, че зъбите й са изкуствени. Пак със сравнения от морската тематика.

Да си роден до огромна вода до хоризонта няма как да не се отрази на начина ти на мислене. В началото морето винаги изглежда страшно и непокорно. Стоиш пред него, гледаш го, а то те отбутва полека с вълните си, мълчаливо и настоятелно. Тогава, без да усетиш, разбираш какво е постоянство. И устойчивост. За да влезеш уверено в други две важни понятия от живота на човека – безграничност и хармония – трябва да минеш през морската битка. А тя не подминава никого, по един или друг начин.

Едно лято, вече като тийнейджър, лежерно прекарвах дните си на плажа до един от спасителните постове. Ясно защо – спасителят беше толкова красив, че можех да го гледам от изгрев до залез, непрекъснато, с мек като моска пяна поглед и романтични момински мечтания в стил „морска сирена и моряк удавник“. Съни, който, разбира се, всъщност беше еди най-обикновен Станчо, трябва да е бил четири-пет години по-голям от мен, с перфектно тяло на плувец, сини като небето очи и непокорно рошава изрусена от слънцето коса. Застъпваше на поста си в седем часа, а в седем и десет аз вече постилах хавлийката си наблизо. Какво ли не прави любовта – за да се оправдая, че толкова рано търча по пустите плажове, казвах на баба си, че дишам йодни изпарения. Доколко тя ми е вярвала – не знам, но от време на време ме питаше:

– А днес доколко ще ти е йодното изпарение – до обяд или докато свърши работното време на 12-ти пост?

Съни-Станчо, изобщо не ме забелязваше. Имаше си достатъчно ухажорки, които се виеха около него от обяд до вечерта, смееха се гръмко, пиеха кисели млека и услужливо настояваха да му мажат гърба. Един ден обаче настъпи и моят златен миг. Времето беше студено за юли, през нощта беше валяло, а плажуващият народ се беше отдал на късно спане и бродене из градските улици. Аз обаче – и сам воинът е воин – побита до 12 пост! Съни дойде с малко закъснение, сложи червения флаг, опъна се на вишката и се вторачи в морето. Наоколо имаше десетина души, които си лежаха кротко върху хавлиите и всичко изглеждаше мирно, тихо и спокойно. В един момент обаче Съни скокна от поста си, грабна бинокъла и се затича към брега. След това започна бодро да свири със свирката си, да ръкомаха, да подскача и очевидно да привлича вниманието на нещо в опасност, което беше съзрял във морето. Малката публика наоколо наострихме уши и очи и притеснено взехме да се споглеждаме. Съни грабна спасителния пояс (такова нещо като буй тогава нямаше), захвърли очилата и шапката си и се метна във водата. Гребеше като моторна лодка – около него се вдигаше пяна, а ръцете му изскачаха от водата като задвижени от двигател перки. Видяхме го как за секунди стигна до нещо, подобно на пакет, и започна да го извлачва към брега. След още малко стовари на пясъка тялото на едър мъж, с маска и шнорхел, който безжизнено висеше до посинялата му уста. Народът взе да се събира наоколо, да цъка с език и да се мотае безсмислено.

– Бягай да викнеш доктора! – чух аз Съни и останах в ступор около секунда, невярвайки, че говори точно на мен.

– Бягай чу ли?! Кво ме гледаш! Два поста по-надолу – заповяда ми моят идол и аз се втурнах през пясъчни дюни, хавлии и вълни да изпълня командата на най-красивия морски вълк на българското Черноморие в момента.

Докторът ме пресрещна на пътя, разбрал по радиостанцията, че нещо се случва, и двамата заедно изтърчахме разстоянието до удавника като във филм. Човекът вече почти дишаше, благодарение на Съни-Станчо, докторът пое нещата, а моят бог ме погледна в очите, тупна ме по рамото и ми каза:

– Помогна на човека. Ако искаш, ела да погледаш морето от вишката, ще пием по една бира, като ми свърши смяната…

Еееех, тра-ла-лааааа и всички други любовни мелодии, звънчета и ангелски гласове на любовта! Изведнъж се оказах на мечтаната вишка, до Съни, гледаща безбрежното море заедно с него след добре изпълнен дълг и принос в спасяването на един човешки живот. Бях готова на всичко за него и предвкусвах една бурна, романтична любов, звезди, бриз и какво ли още не, съвсем като по книгите. Съни обаче, доловил ясно морзовите сигнали на любовта, долитащи от невинната ми главица, ме погали по бузата и каза:

– Виж сега. Аз съм морски човек, не съм гларус. С теб вече сме братя по море, аз няма да те използвам, защото морето не търпи такива неща. Разбрано?!

Еми, разбрано, да, ама всичките ми платна се свиха, а буцата в гърлото ми заседна като шамандура. Години по-късно разбрах какво точно ми беше казал Станчо. Или поне си го интерпретирах по начин, по който „той всъщност не ме хареса“ самозащитно не фигурира. Морето обаче пак участваше – като свидетел, съдник и норма.

Морското в характера на хората е нещо, което се носи до гроб. То е в готовността да тръгнеш във всеки момент нанякъде, стига да е по водата. Морето е път и в момента, в който преживееш личната си битка с него и се разберете, то се отваря, само за теб, по уникален начин. Морският човек знае този път и рано или късно му се отдава – реално или в душата си. За него материалният свят е много по-временен от този на затворените във вътрешността хора. Той е наясно, че всичко, което имаш, може да бъде отнесено с една морска вълна и доставено в краката на някой друг някъде по света по логика, която само морето си познава. Морето за него не е стихия – то е същество, с което трябва да си в хармония и което трява да опознаваш бавно, поетично, на малки вълни, постоянно. И така и никога да не се опознаете напълно.

Такива са морските хора навсякъде по света. Малко по-бавни от обичайното. Малко по-наблюдателни. Малко по-отворени в общуването си, но недопускащи всеки и на всяка цена. На тях морето не им е до колене, защото не се мерят с него по ръст. Морето им е лично преживяно, начин на живот, ориентация. Затова и посоките на морските хора са различни, но винаги са натам, към хоризонта, отвъд него, към другия бряг, към непознатото под, над и зад водата, където…

Това ми каза морето тази година. За догодина…, ами ще видим, като доплуваме до нея.