Какво не разбрах от Юлия Кръстева и Цветан Тодоров

Красиви умове на световната наука пристигнаха в България в рамките на една седмица. Вълнувахме се седмици наред преди появата на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Темите, които избраха двамата, превъзбудиха съвсем родната публика, която отдавна не се беше редила на опашка за култура. Дискусията с участието на Тодоров бе озаглавена „Бъдещето на демокрацията в Европа“, а на Кръстева – „Нови форми на бунта“. И двете теми предполагаха отговори, невъзможни за формулиране от родните авторитети.

Коментарът на Цветан Тодоров би бил полезен и важен за родното дясно, особено преди избори. Защото отново нямаме кой знае какъв избор. Българската демокрация се е превърнала в раково образувание с метастази във всички партии, особено в онези, които са се въртолили в управлението. Основните й принципи се заобикалят от всички, докопали се до върха на държавната пирамида. Който яхне премиерското кресло, упражнява властта с елементи на диктатура. Гражданите нямат равен достъп до управлението на държавата, нито пък са равни пред закона…

Радостта от срещата със знаменития литературен теоретик, културолог, семиотик и хуманитарист Тодоров се превърна в разочарование още на входа на Френския културен център, където според дошлите два часа преди началото, пазачите едва допуснали най-важния гост – самият Цветан Тодоров. След някое и друго унижение, около 200 души успяха да се вмъкнат в тясното салонче на чуждестранния културен институт, за да наблюдават филм на дъщерята на Тодоров – Леа – „Да спасиш човечеството в работно време“… На подиума край Тодоров освен дъщеря му се нареди академична компания от учени и всеки от тях започна да хвали  до безкрай достойнствата на филма. В един момент аудиторията се намеси, защото не беше дошла да гледа филм и да слуша коментаторите му, а за бъдещето на демокрацията в Европа, в това число и в България.

„Аз не говоря често пред българската публика и вие вероятно очаквате да ви кажа някакви знаменити истини“, каза в началото Тодоров, усетил нагласата на мнозина от своите зрители. Но ето как продължи:

„Страхувам се, че няма да бъде точно така, защото съм дошъл тук да науча какво мислят моите колеги и хората, които срещам, а не да им давам уроци. В противен случай щях да съм като онези пратеници на ОССЕ в Косово, които обясняват на бедните сърби и албанци какво е демокрацията. Както някои от вас знаят, аз вече от 50 години живея в друга страна, с която е свързана цялата ми професионална работа, така че не се чувствам компетентен как трябва да живеете или как трябва да засилите демокрацията. Но съзнавам, че както колегите ми казаха преди малко, Франция и България не се различават чак толкова много.“

Въпреки, че се дистанцира от нас, Цветан Тодоров все пак даде обяснение защо се проваля демокрацията:

„Демокрацията в Европа не изглежда да е заплашена от нейните открити врагове, както това е било между двете световни войни или по време на Студената война, когато беше нападнат идеалът на демокрацията, а не само нейните реализации. Днес тя е нападната може би от някои теократични държави като Саудитска Арабия, Иран или новия Ислямски халифат, но демократичните страни не изживяват това като голяма заплаха, и според мен са прави. Това не значи, че съвременните демокрации нямат врагове – враговете им излизат от самите тях и представляват едно прекалено засилване на някои демократични принципи, които в демократичната държава са уравновесени от други. Това изолиране на едни принципи – след малко ще дам един пример – е наистина най-страшната заплаха срещу съвременната демокрация.

Аз не знаех, че от 1997 г. до 2007 г. е бил големия неолиберален период на България – виждате колко съм невеж. България в известен смисъл преминава през тия периоди по-бързо, отколкото западните страни, на които им е необходимо столетие. Дано да е така и в бъдеще.

Цветан Тодоров дава автографи след дискусията във Френския културен център.

Исках да кажа няколко думи за това, което аз наричам, по липса на по-добър термин, месианизъм. Става дума за религиозното клонение от Средните векове и 16 век, когато се очаква, че земният рай ще бъде построен в най-близко бъдеще и понеже тая цел е толкова висока, всички средства, които можем да хвърлим за нея, са добре дошли. Ние добре познаваме един такъв месианизъм – това беше комунизмът.

В съвременната епоха след края на Берлинската стена се е формирал един друг вид месианизъм, по-парадоксален, който иска да внесе човешките права и демокрацията с военни средства в страни, чиито ръководители не се държат добре. Той забравя, че демокрацията не може да се настани насила – тя трябва да дойде от самото общество. Иначе средството се оказва по-силно от целта. Вместо да постигнем тази висока цел, ние разоряваме страната по начин, които не можем да оправим след това, както виждаме сега в Ирак и Либия – страни, които имаха щастието да получат нашите подаръци под формата на бомбардировки. Има и една по-мека форма на този месианизъм, която е видима във филма, който гледахме преди малко. Той се упражнява не чрез военни, а чрез икономически средства, защото бюджетът на ОССЕ и различните международни мисии в Косово е навярно по-висок, отколкото целия останал бюджет на страната. Така че населението не се колебае дълго какво да вземе от тези уроци – всички ходят на събранията, на които са поканени.

Има ли един вълшебен начин да се преборим със всички тези вътрешни врагове? Не вярвам. Нито чрез някоя нова революция, нито чрез напредъка на технологиите, които променят живота ни постоянно. Вярвам повече в традиционната ценност на образованието и възпитанието. Щом тези врагове са се родили един ден, значи могат и да умрат. Не се отчайвайте.„

Последните му думи прозвучаха доста отчайващо. Цветан Тодоров ни каза да чакаме злото да си отиде само, враговете на демокрацията просто да се споминат.

Отговори очаквахме и от Юлия Кръстева. Нови форми на бунта? Разбира се – ние имаме съвсем пресни впечатления от бунтовете през февруари и след това цялото лято на 2013 г.! А и университетските среди, по чиято покана пристигна Кръстева у нас, миналата година бяха особено активни в настояванията си за нов морал в политиката под прозорците на властта. На протестите бе и Александър Кьосев, който представи гостенката в Аулата на Софийския университет, където тя заяви версията си за новите форми на бунта.

Лекцията ѝ беше дълга и определено интересна, с вода от десет кладенеца. Ето есенцията на словото:

„Питам тогава: какво да се прави? Какво да направим ние? Подемам Ницше: „Да се постави голям въпросителен знак върху най-голямата сериозност“, а значи и върху това, което се нарича Бог. За преоценка на ценностите, на страстите, на нуждите да вярваме и на желанията да знаем. Да не капитулираме пред злото, дори и пред крайното зло. Но да продължаваме търпеливо търсенето – не на някаква сигурност, не на някакво си утопично равновесие или система, а на онази крехка точка, която френският математик и философ от 17 век Блез Паскал описва като „вечно движение“: „Който е открил тайната да се наслаждава на доброто, без да се ядосва на противното му зло, ще е намерил точката. Това е вечното движение“. Ами ако бунтът, който ни липсва днес, е тъкмо тази „точка“, това „вечно движение“ към „тайната да се наслаждаваме на доброто, без да се ядосваме на злото“? Определено интимно преживяване…“

Никой в Аулата не попита гостенката защо нашите протести нямаха резултат, защо новите форми на бунта нямат силата да свалят правителството, защо нямат влияние над народа. Не попита дори Кьосев, който седеше заедно с почетните гости пред аудиторията.

Бунтът, според Юлия Кръстева, се оказа интимно преживяване. Да се радваме на доброто и да сме търпеливи към злото. Същото, което с други думи ни каза Цветан Тодоров: Не се отчайвайте.

Липсата на демокрация у нас и бунтовете може би не са достатъчно глобални, за да бъдат забелязани от Кръстева и Тодоров. Двамата явно се вълнуват от тези теми, но не в нашия контекст, не в буквалния смисъл, който ние влагаме в тях. Може би ние не бяхме тяхната публика? Преживяването беше интелектуално, изказаните мисли – извисени, но може би не бяха предназначени за нашата демокрация и нашите бунтове?