Ако се доверим на библейската притча, с която обикновено е сравняван Преходът, остават ни още точно десет години, за да прекосим пустинята. Но има една съществена разлика, която рядко отбелязваме – в Стария завет четиридесетгодишното прекосяване на пустинята се нарича Изход. А ние го наричаме Преход.
Годишнината от поставянето на границата между „преди“ и „сега“, която отбелязваме на 10 ноември, е поредният опит да осъзнаем какво ни се случи, какво ни се случва непрекъснато. Вървим, обърнали гръб на пътя, вперили поглед в миналото, с което така и не успяваме да се разделим.
През втората половина на 2019 г. съвсем естествено се появиха купища писмени равносметки на Прехода, излязоха няколко книги, десетки статии, медиите се задръстиха от разговори по темата. Общото впечатление обаче е, че разговорът е хаотичен. И че колкото и да се говори за Преход, все още става дума за Началото му. Осмислянето категорично минава през страха за бъдещето и през известна идеализация на миналото. В този контекст настоящето е като кораб без радар и компас в открито море – пътят назад е единственият познат, но е невъзможен.
Две от книгите, посветени на тъмните времена на началото, са сборници. Едната се нарича „Истории от 90-те“. В нея 26 души, изкушени от словото, преминали по различен начин през първото десетилетие на Прехода, създават калейдоскоп от лични преживявания. Това е погледът отвътре, емоцията на живеенето. Не анализ, а усещане, от което може да се разбере много повече за вкуса на все още непреживяната болка от 90-те.
Втората книга, „Преходът. България 30 години по-късно“, е сборник от анализи на видни фигури, белязали годините след 10 ноември – Александър Андреев, Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, Антоний Тодоров, Антонина Желязкова, Георги Лозанов, Евгений Дайнов, Емил Хърсев, Иван Кръстев, Иван Стамболов-Сула, Искра Баева, Мария Василева, Михаил Иванов, Николай Михайлов.
Строен анализ на подобна разностилна, противоречива, неконсолидирана от обща идея книга е невъзможен. В самата си структура сборникът отразява хаоса на така наречения преход. Започва с категорично либералния текст на Александър Андреев, в средата е хипарската вакханалия на Евгений Дайнов и консервативната суровост на Иван Стамболов – Сула, а финалът е белязан с отрицанието на либералната идеология от Николай Михайлов. Всеки от авторите затвърждава себе си, не предлага радикално преосмисляне на гледната си точка, влачи собствените си дисаги, познати от десетилетия говорене по всички възможни теми на обществото. В това в крайна сметка няма нищо странно и нищо лошо, читателят точно това търси и очаква. Получава потвърждение на подсъзнателната си убеденост, че разговорът за това, което се случва наоколо, няма да бъде променен, докато не се сменят дебатиращите.
Все пак, в контекста на абсолютната самодостатъчност на текстовете, има повтарящи се ключови понятия и имена, които сякаш – извлечени от цялото – дават есенцията на темата. Най-често авторите говорят за Тодор Живков, неговото име се споменава в почти всички студии в сборника. След него се нарежда Бойко Борисов – своеобразно затваряне на двата края на дългата нишка на Прехода. Парадоксално трети по честота е Желю Желев, който е описван като антипод на предишните двама. Останалите – Иван Костов, Симеон Сакскобурготски, Филип Димитров и прочие – се губят в случайни споменавания, някак отстранени от основния наратив.
Понятията също се повтарят с рефренна честота – самочувствието на българите с положителен и отрицателен знак, самозаблудите, елити и маси. Всъщност всички автори на Прехода говорят с една и съща понятийна система, изградена още в началото му.
Тежкият, болезнен и важен за осъзнаване извод от целия сборник е в това, което някак между другото подхвърля Николай Михайлов в своя текст:
„Преходът е за елитите, а не за простосмъртните, такова е масовото впечатление“.
А то е подсилено от факта, че текстът на Иван Кръстев е имал нужда от превод от английски, при това дори не от самия него, преведен е от Надя Баева. Така формата отново става доказателство за все по-крайното отделяне на елитите от масите.
В поредицата от пресни книги, свързани с Прехода, се открояват още две – „ДНК на Прехода“ на Пламен Даракчиев и „Зад завесата на Прехода“ на Калин Тодоров. Авторите на тези томчета са застанали в противоположни ракурси. Пламен Даракчиев в сборника си от статии, писани в различно време, разказва за парадната, позволена за наблюдение от всички страна на мафиотските времена, за отражението им в политическия живот, за фигурите, които имаха претенцията да са еднооки сред слепците в Началото. Говори за фактите и за последствията от тях, разхожда се от хаоса на първоначалното объркване до контролирания от властта хаос днес. Опитът да овладее логиката на процесите е впечатляващ и води до песимистични изводи.
Калин Тодоров пък отваря завесата към тъмните ранни години на Прехода. В увлекателен наратив, изпъстрен с имена на противоречиви фигури, журналистът от БТА говори за случки и за хора, които трябва да бъдат запомнени, за да не бъдат повтаряни. Днес тези истории звучат като измислени – родените през 90-те и по-късно трудно ще повярват, че не става дума за сценарий на филм. Дори за мен беше шокиращо да си припомня историята на Майкъл Капустин например, един от легендарните измамници, прибрал 18 милиона лева от доверчиви клиенти. На този фон днешните телефонни вандали изглеждат като хлапета-аматьори. Това е истинското лице на първото десетилетие на Прехода и ние още носим белега му.
Но всичко, прочетено и казано в книгите, за които говоря, се сблъсква в неравна и трагична битка с един простичък факт. Най-продаваната през октомври книга по темата за промяната е едно евтино (само 6 лева), тъничко книжле. Това е последният труд на Юлиян Вучков и се казва „Истинският Тодор Живков“. Ако си мислите, че става дума за разкаяние и преосмисляне, грешите. До последния си дъх Юлиян Вучков не е изменил на вярата си в социализма и неговия ръководител. Преклонението му пред бившия Първи блика от всеки ред, от всяка страница. На корицата се мъдри подзаглавие: „Изкуството и дарбата да се управлява държава“, почти буквално повторение на знаменития труд на Макиавели. Тридесет години след краха на социализма, половин човешки живот по-късно, все още някой съвсем сериозно разсъждава върху „величието“ на Тодор Живков! А 10 хиляди души досега съвсем съзнателно са отделили пари, за да си купят този славослов и да четат с доверие думи като тези:
„Живков притежава великодушие, което е безкрайно чуждо за днешните ни управници“;
„Нека критикуваме Живков, но и да се покланяме заради приносите му“.
Всички анализи, всички осмисляния на Прехода губят стойност, щом днес все още могат да бъдат произнесени съвсем сериозно подобни думи.
Казват, че Преходът ще свърши, когато си отидат хората, които са били в началото му. Тези хора обаче са гласовити и се опасявам, че думите им дълго ще звучат наоколо – все така носталгично увличайки простодушните в идеализация на миналото. И след още 30 години вероятно все така ще говорим за това, което сме изгубили, а не за това, което можем да съградим.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение