Какво ни взе и ни даде 10 ноември

През тази година се пенсионират хората, които през 1989 г. едва бяха започнали кариерите си. Тези, които току-що бяха родили децата си, бяха свили гнезда, бяха започнали да подреждат живота си. Хората, посрещнали мечтано ново време в началото на своите 30.

Животът на това поколение е разсечен на две – изграждаш се като личност в един тоталитарен свят и се налага да се справяш с наученото дотогава в негостоприемната среда на непознатата „свобода“. Учудващо ли е, че нищо не се получи?
На какво ни учеха в социализма ли? По-важното е какво остана от наученото…

При социализма казваха, че колективът е най-важното. Всички работят за обща цел, спусната от някой пленум. Дали ще изпълняват петилетен план, дали ще организират пионерски празник е все едно – планът е общ, идеите падат от властовите висини и нямаш право да мислиш самостоятелно.

При демокрацията план няма. Каквото намислиш за себе си, това ще направиш. Идеите трябва да се раждат в собствената ти глава, няма на кого друг да разчиташ. И работиш за себе си, за собствената си реализация, не за плановете на партията. Сам си. Представям си колко страшно звучи това на онези, които целенасочено не са били приучавани да поемат отговорност в ръцете си.

При социализма казваха, че всички се нуждаем от едни и същи неща и всички са равни в моженето и неможенето. Така ощетените откъм инициативност, интелект и амбиции се чувстваха удобно в общата атмосфера на целенасочено поддържана посредственост. Редките изяви, особено на духа, бяха потискани успешно. Тези, които не се поддаваха на този натиск, бягаха навън с пълното съзнание, че заменят родина срещу реализация на талантите си.

При демокрацията никой никому не е равен. Някои имат повече пари, други – повече интелект, трети – повече амбиция, четвърти – повече талант. Но когато десетилетия са ти обяснявали, че никой не може да се извисява над теб по какъвто и да е критерий, трудно е да приемеш, че вече не си равен с гения. И започваш да се оплакваш от несправедливия свят, защото осъзнаваш, че най-големият ти талант е завистта. И си искаш натрапеното равенство, единственият шанс да се отървеш от хватката на зеленото чудовище.

При социализма казваха, че ако не мислиш като Партията, си предател на родината. Така формираха униформено мислене, повтарящо се като матрица в главите на милиони. Нищо креативно не може да се роди от уеднаквените мозъци, творчеството е вкарано в рамки преди да се роди. Талантът се определя от близостта до властта, не от извора му в твореца.

При демокрацията всеки може да твори, изкуството не е запазена територия за членовете на творческите съюзи. Въображението ражда идеи, далечни от реализма на социализма, обявен за единствено правилен стил в изкуството. Но когато дълго си възпитаван, че естетиката е в образите, които Партията е одобрила, и че няма красота отвъд предварително зададените рамки, никога няма да успееш да се доближиш до фантазията на съвременното изкуство, до абстрактната поезия или нестандартната архитектура. Оставаш там, където е удобно – в зададените предварително критерии, удобно място да се скрие липсата на усет за изкуство или липсата на талант. След подобно социалистическо възпитание е нормално да намираш Кристо за неразбираем, а Георги Господинов – за нечитаем.

Хората, възпитавани през социализма, не са виновни – както не са виновни децата, научени от родителите си да ядат с ръце. Но всяко дете, пораствайки, се научава на нови житейски правила в нова среда. Въпросът е да го поиска. Въпросът е да е достатъчно зряло.

На 10 ноември хората в България получихме правото да държим собствения си живот в ръцете си. Явно не бяхме дорасли за това и все още масово се стремим инстинктивно към безотговорната сигурност в пазвата на партия хранителка. Дори няма значение коя – просто българското общество си иска детството. Затова е нещастно.