Какво отне естрадата от Ваня Костова?

Попаднах на текст от Елисавета Белобрадова във Фейсбук, в който се казваше следното: „Докато Beatles, Led Zeppelin, Queen и Sex Pistols правят революции, пият, друсат и стават легенди, ние тука под съпровода на партията, Лили, Кичка, Марги Хранова и който се сетите (изброяването е примерно), отглеждаме лош вкус, песньовки за лалета, незабравки и хризантеми и се борим за достъп до Дома на артиста на Ахтопол и Боженци. (…) Милата Ваня Костова. Обречена да живее на кошмарната соцсцена и да пее кошмарни мелодии, излизащи от синтезатор. Покрита със соц черни чували, защото не е слаба. Вместо да изкърти големите сцени, да върви като Арета Франклин с големи обеци и златен тюрбан“. Хм, дали Ваня Костова си е мечтала за големи обеци и златен тюрбан? И дали щеше да бъде така обичана, ако вместо по БНТ, я излъчваха по MTV?

Преди да започна да пиша този текст, си пуснах няколко песни на „Тоника СВ“ и Ваня Костова, ей така, за да вляза в атмосферата. Внезапно усетих, че пея с пълно гърло. Оказа се, че макар и да не съм ги слушала от години, помня всяка думичка от текста, всяка извивка на мелодията. Тези песни са част от мен самата. И не само те – същото би било, ако слушах Васил Найденов („Пловдив“ и „По първи петли“ ме разплакват), Емил Димитров, Паша Христова, Богдана Карадочева, Тони Димитрова… От  гласа на Лили Иванова застивам, където и да се намирам.

Парадоксът е, че аз слушам основно джаз и класически рок, когато имам избор. Българската естрада е звуковият фон на моето детство, младост и дори зрялост. Това не е изкуство, към което душата ми се стреми. Това е просто неотменимият пейзаж на живота ми, насред който мога да разположа каквото си поискам.

И не съм единствена. Децата ми, децата на приятелите ми също познават българската естрада по същия начин. Могат да я запеят. Могат да я различат, да я откроят сред всичко останало. Не защото им е посочвана нарочно, а защото са расли в същата среда – общия ни културен пейзаж в България.

Българската естрада е отроче на европейската музика. Първите ни големи естрадни звезди – Лили Иванова и Емил Димитров, излизат на сцената, повлияни от италианската и френската шлагерна музика. Много бързо първоначалните опити българската естрада да бъде повлияна от съветската – което се вижда при Маргрет Николова и Георги Кордов – са заглушени от по-модерните повеи на западната европейска попмузика. Лили Иванова и Емил Димитров поставят началото на една естрадна традиция, която има своите върхове и спадове, успехи и провали, но оставя трайна и характерна следа.

Не бива да забравяме, че българската естрада се ражда върху богата почва – старата градска музика, чиито отгласи са живи и днес, век след разцвета ѝ. Няколко поколения едно след друго припяват „Не дълбай с длетото тънко моето сърце” и „Целувката на Ана”.

Така че българската естрада, макар и разцъфтяла в социалистическото време, не е социалистически феномен. Тя е отглас на общото звучене на епохата, малко изкривен заради Желязната стена, но достатъчно здраво свързан с корените си.

Естрадата, наистина, не вдига революции. Но кой шлагер може да бъде наречен революционен? Рокът носи бунта в себе си. Важно е да бъдат разграничени жанровете точно толкова, колкото е важно да се търси зрънцето красота във всеки от тях. Лошият вкус не е прерогатив на определен жанр, той е риск от подхлъзване, който дебне дори във „високото“ изкуство.

Повод за тези думи е дискусията, която назря в социалните мрежи след смъртта на Ваня Костова. Много хора сякаш изпитаха нужда да оправдаят възхитата, която изпитват пред нея, като я разграничат от жанра на естрадата. Не е „елегантно“ да си признаеш, че чуваш естрадата, дори когато не я слушаш. Очевидно е нужно някакво разграничаване от нея на база идеология (соц-постсоц-антисоц), или на база естетика (чалга-естрада-рок). Трябва да се разграничиш от пейзажа, за да изпъкнеш, за да бъдеш над нещата. Да демонстрираш презрение към всичко, което те прави част от общата маса. Но точно това всъщност е лошият вкус.

Защото човекът с добър вкус ще разбере, че в общата шумотевица проблясват и ангелски гласове, и вълшебни думи, и музика, вдъхновена директно от музите. Защото текстове за българската естрада пишеха Миряна Башева, Михаил Белчев, Дамян Дамянов… И точно в естрадата останаха вечно живи редове като „Под дебели подметки и проза дреме есенно жълт тротоар” (Миряна Башева) или „Бяхме най-близки, затуй отсега нататък ще сме най-чужди в света” (Блага Димитрова). Защото музика за естрадата пишеха композитори като Петър Ступел, Ангел Заберски, Йосиф Цанков, чиято музика е записвана и в Холивуд и е звучала по радио „Лондон“ за войниците на фронта по време на Втората световна война.

Не винаги е нужно да се родиш другаде, за да твориш. Успехът в смисъл на световно признание е чудесна амбиция, но не е цялото мерило за успех. Някога Цезар казал, че е по-добре да бъдеш първи на село, отколкото втори в града.

Българските естрадни певци, истински талантливите сред тях, една от които беше Ваня Костова, бяха първи в малката България, бяха обичани от всички. И още са. Ще ги помнят дълго, времето вече го доказа, както се помни Аспарух Лешников например.

И не всичко, което е създавано с любов, е отровено от политиката и идеологическите извращения. Изкуството, дори когато става дума за популярното, успява да надмогне ограниченията на епохата. Затова вероятно и децата на децата ми ще си припяват:

„И аз, прибързалата вишна, трептя с попарени листа“.