Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ползата от лошия опит в демократизацията

Какво следва от референдума? Най-логично е да се свика Велико народно събрание, което да преоснове съдебната система

Протестите през 2013/14 година не постигнаха желаната промяна. Снимка: Емил Георгиев - Ползата от лошия опит в демократизацията

Протестите през 2013/14 година не постигнаха желаната промяна. Снимка: Емил Георгиев

Това, което сториха хората с референдума (в който не участвах заради опасенията ми от въвеждането на мажоритарна система), беше, че взеха закона в своите ръце. И това, въпреки неудовлетворението ми от отговора на първия въпрос, трябва да е за добро. Защото всяко изпълнение на демократичната процедура създава опита, необходим за стигането на демократично общество.

Решенията на референдума се оказаха юридически незадължителни, но политически – задължителни. При това не само по зададените въпроси. Създаде се нова властова конфигурация, в която хората се почувстваха като реална легислатура, като законодател.

В Конституцията е посочено, че народът упражнява властта си пряко и посредством представителните органи. Това означава две неща:

– решенията на пряката демокрация (референдума) трябва да бъдат изпълнени от представителната демокрация (парламента);

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

– представителната демокрация трябва да отговори достойно на желанието на пряката демокрация да промени политическата система;

Топката е в представителната демокрация.

В този ред, най-логична и не толкова рискована стъпка наистина може да е свикването на Велико народно събрание, което да промени Конституцията. Най-вече в частта за съдебната система (но и по отношение на още две, според мен полезни, неща, които ще оптимизират съотношението между властите). Но дори и да се занимае само със съдебната власт, мисля, че ще е достатъчно.

Великото народно събрание трябва да преоснове съдебната система. Трябва да премахне единния статус на съдиите и прокурорите, да извади прокуратурата от съдебната власт, да създаде децентрализирана прокуратура и независимо прокурорско антикорупционно звено. Това са неща, които няма кой друг да свърши.

От по-маловажните неща, които може да направи, е да премахне поста на вицепрезидента – най-скъпата резервна гума в държавата.

Друго нещо, което ще е в съответствие с практиката в много държави, е да премахне глупавите служебни правителства, които са цел за разни кариеристи, които искат да си обогатят героичното CV, без да носят никаква отговорност. В голяма част от нормалните държави до излъчването на ново правителство от новия парламент управлява старото.

Някой ще възрази, че Великото народно събрание няма да има политическа воля да извърши промените. И ще е прав, уви – но донякъде. Великото народно събрание е обещание за промяна. Много по-голямо обещание от това на обикновения парламент. Великото народно събрание няма как да се крие зад оправданието за ограничените правомощия. Затова, ако не изпълни задължението си, хората ще го принудят да го направи.

Според някои възражения, времето, в което работи Великото народно събрание ще е загубено време. Това не е съвсем така. Великото народно събрание може да работи и като обикновено народно събрание. В конституцията пише „в неотложни случаи”. Всяко свикване на Велико народно събрание е неотложен случай, а държавата не може да остава без законодателна власт – затова мисля, че няма да има сериозни възражения, ако кажем, че Великото народно събрание ще работи и като обикновено народно събрание. При ще трябва да работи като такова поне до края на 2018 година – би било неуместно да провеждаме парламентарни избори насред председателството ни на Европейския съюз или на участието ни в председателската тройка.

От друга страна сегашният парламент трябва да уважи волята на референдума. И може да го направи чрез свикването на Велико народно събрание. То се свиква по смесена – мажоритарна и пропорционална система. Така отиващият си парламент хем ще се съобрази с мнението на хората, хем ще си спести да извърши в следващите три месеца тази чудовищна процедура по промяна на изборното законодателство и създаване на нова изборна география – нещо, дето очевидно не е по силите на този парламент. Всички тези решения са почти готови за избора на Велико народно събрание. Провеждането на избори по смесената система ще доведе както до удовлетворяване на искането на референдума, така и до проверка на това, дали това, което е гласувано, е добре обмислено.

Така лесно ще бъде въведен мажоритарния вот, без веднага да се отказваме от пропорционалния, който все пак се грижи демокрацията да е управление на мнозинството при спазване на интересите на малцинството. Двете системи имат своите предимства и комбинацията от тях не е за пренебрегване като удовлетворителен вариант. Великото народно събрание се състои от 400 депутати, избирани в двеста едномандатни мажоритарни и 28 многомандатни пропорционални района (както Обикновено народно събрание, само че избира 200 а не 240 депутати). Още повече, че смесената система работи добре при избор на повече депутати. Защото ако смесената система се приложи към парламент от 240 депутати, 120 от тях ще бъдат избрани в 28 многомандатни района, което прави по четирима депутати на многомандатен район. Тоест, за да не се наложи някои многомандатни райони да имат по един или двама депутати, ще трябва районите да се уголемят или да се гласува по национална листа. И двете решения обаче ще отдалечат резултата от това, което поискаха гражданите – да се гласува за личности, не за партии. Така че Великото народно събрание е добър междинен тест и на тези решения.

Другите въпроси на референдума са лесно изпълними. Задължителното участие в гласуването съществува и в момента. Единствената разлика е, че хората гласуваха да е задължително и участието в референдумите. Самата идея за задължително гласуване на референдумите обаче е необмислена. Докато в задължителното гласуване за представителни органи има логика, която подкрепям и според мен не противоречи на Конституцията, то задължителният референдум означава, че всяка група от 400 000 човека може да задължи другите да имат мнение и да участват обвързващо в някаква неясна процедура по неясен и често манипулативно зададен въпрос. Това не ми се струва особено демократично, доколкото има опасност да се превърне повече в процедурна хватка, отколкото в реален демократичен инструмент.

По отношение на намаляването на субсидиите, решението трябва да бъде взето в Закона за държавния бюджет. Един лев е малко, но е по-близо до истината от единадесет лева годишно на глас. Аргументът, че партиите ще станат зависими при по-ниска субсидия не е особено логичен. Партиите и сега, с високата субсидия, са очевидно зависими. Независимостта на партиите идва от участието на повече хора в тях. Затова партиите ще имат повече независимост (и пари), когато привлекат повече хора. Всичко друго са глупости, които се разпространяват от хора, които имат интерес от захранването на политическия пазар с тези субсидии. Партиите са рекламодатели, възложители на материали, консултации и проучвания и въобще – платежоспособни клиенти, които, като плащат от държавната субсидия, хранят немалък бизнес. Затова същият този бизнес се е впрегнал сега с нелеката задача да обяснява на хората колко ужасно вредно и популистко е намаляването на субсидиите.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах