Калин Донков: У нас стават политици, за да избегнат съдбата на народа си

„Дори анонимните фигуранти напускат политиката с пълни джобове. От историята е известно, че при щурма на градове на победителите е било обявявано колко дни им се дава право свободно да грабят и да бастисват. Днес такова ограничение няма. Взелите властта го правят, докато бъдат съборени. В добрите, порядъчни държави хората идват в политиката, за да водят своя народ. А в България – за да избeгнат съдбата на народа си“, казва поетът Калин Донков пред Ива Йолова в интервю за „Преса“.

Донков разкрива, че реформите у нас са сив фон, на който се разиграва политическа пантомима. Те според него ще се окажат нещо като алиби за корупцията, както такова алиби от години е т.нар. криза: „Няма, казват, защото е криза. А не няма, защото го откраднахме. Или съсипахме, или провалихме… Е, кризата си отива, ще дойдат реформите като обяснение за лишенията и страданията. По-грозното е, че реформи не тръгват и кой знае колко от нас ще ги доживеят. В българската политика няма нито идея, нито гръбнак за реформи. Прочее няма гръбнак за нищо. Костите на нашите политици моментално изгубват калция си по знак от чужбина. Или един невзрачен митинг, или блокада ги паникьосва и обръщат гръб на собствените си решения.

Живеем в държава, която не може да направи крачка освен назад. Едно събиране на боклука не могат да реформират, а ние искаме да извършат ремонт на основните, двигателните възли на нашия живот. Правосъдие, образование, здраве… От кой край ще ги започнат? Имат ли знание за това, правоспособност? Та това са купчина бездарници.“

Калин Донков твърди, че реформите трябва да започнат първо от политиката. „Нея никой не я предвижда, не я споменава – казва поетът. – А тя е най-важната, съдбовната. Да се прекъсне напливът на млади кариеристи от комсомолски тип. Да се откъснат те от бозката на олигархията. Да покажат други дарби освен демагогията. Вижте ги в сутрешните блокове: преди да станат посредствени политици, те вече са били посредствени в други поприща, част от тях нямат дипломи или дипломите им са купени. Но апломбът им е забележителен!“

Презрението, което пораждат българските политици по света, се простира и върху всички нас, казва Донков: „Е, вярно е, че и голяма част от българите ги удостояваме главно с презрение. Обикновено казваме „с хладно презрение“, но презрението е едно изгарящо чувство. То изпепелява, разболява националния живот. Но те и от това пълнеят…

Нужни са хора, които са готови на жертви. На България днес са нужни мъже и жени, способни на жертви. Както е казано вече: „Жертва голяма и скъпоценна.“ (Принадлежи на Раковски.) Като е хванала нацията молива, с такива думи е започнала. Без това няма да стане. И аз писах някога: „Човекът е това, което са неговите жертви.“ Днес мога да добавя: народът е това, което са неговите жертви! Но аз, както знаеш, съм автор на частни мнения…

Допускам, че това са просто мечти. Преди, когато млад българин се справяше добре в училище, майка му цъфтеше, имаше крила. Способностите, ученолюбието на детето бяха за нея гордост, щастие, сияйна надежда. Днес майката на добрия ученик живее със свито сърце – отличниците най-често заминават. Децата ни живеят върху куфари – чакат да удари часът им и да отпътуват в чужбина. Да учат. Да останат там. Или просто да се махнат оттук. На първо място – най-добрите. Отличниците. Някога казваха „първенците“. Първенец на класа, първенец на гимназията, на випуска. Излиза, че точно първенците заминават. И остава един грозен, неотложен и просмукан от безсилие въпрос. От години го задавам: има ли този народ първенци?“