Калин Сърменов: Сред българските актьори няма Зеленски

На прага сме на новия сезон в театъра, репетират се нови заглавия, трупите градят стратегии, за да напълнят салоните. Какви обаче са темите, с които актьорите ще ангажират вниманието на публиката – дали с такива, които да я отдалечат от злободневието, или с проблематика от заобикалящия свят? Някои театри подготвят текстове, които развиват основния конфликт на територията на Европа – войната между Русия и Украйна. В Сатиричния театър пък подлагат на коментар актуалните теми на българската политическа сцена.

Поканихме директора Калин Сърменов, за да обсъдим как театърът се вписва в българското общество и да разкаже за първия нов спектакъл в афиша на Сатирата – „Политическо кабаре“, с подзаглавие „Долу народът!“. Премиерата е на 1 октомври.

– На прага на новия театрален сезон, в тази сложна политическа и икономическа ситуация, въздействие на която оказват и природните стихии, как Сатиричният театър ще се бори за вниманието на публиката, г-н Сърменов?

– Всичко, което се случва в България, дава отражение на всички нива в нашата мила родина. Включително инцидентът с 15-годишното момче, което си отиде, блъснато на ул. „Гурко“ от пиян шофьор, който бил с жена и малко дете в колата. Начинът, по който този шофьор си позволява да се държи в обществената среда, и онова, което се е случило с този млад човек, е отзвук на всичко, което става в България. Липсата на политическа логика, на каквато и да било устойчива мисъл в перспектива за развитието на нашето общество, води до липса на социална среда. Ние сме в племенния строй – всеки разсъждава сам за себе си. Употребявайки алкохол, ти някак проектираш себе си в среда, която очакваш, че ти е задължена. Смятаме, че всички около нас са ни длъжни. Всичко те прави агресивен, дори в един нормален разговор със себеподобни. Толкова се разделихме в обществото, че вече не знаем кой е прав и кой – не.

Затова през последната година се боря да върна тези теми в Сатирата. Ние трябва да показваме лицето на това общество през изкривеното огледало – това е мисията на нашия театър – за да може обществото да се огледа. Подготовката ни за този сезон е в тази насока. Ще направим едно сатирично политическо кабаре. Защото политиката е в основата на всичко.

– Немалко наши читатели питат „Защо ни занимавате с политика, вие сте медия за култура?“, като че ли културата е остров в океана, далеч от процесите в останалото общество и света… Доколко далеч може да стоят темите в културата от въпросите, които вълнуват обикновения българин, съответно ваш зрител? 

– Смях единствено и само за смеха или тъга за тъгата, на мен не ми е интересно. Всичко, което се случва, се отразява и в културната среда, в начина на възприемане на културните събития, на зрителите, на начина, по който общуват и по който се държат в залата. Гледайки US Open, виждаме как се държи там публиката на базата на собствените си емоционални, културни и социални натрупвания, как се държат други публики на други турнири, например на „Ролан Гарос“. Това е много показателно как живеем.

Затова Сатирата трябва да бъде безкомпромисно място, защото се отнася до анализ на света около нас. Освен политическото кабаре, което готвим, всички фабули, които развиваме в последните години, са свързани със социалната ни среда. Човек трябва да има гражданска позиция. Макар времето да е страшно динамично – какъв план да направиш ти 3-4 години напред за репертоара, как да кажеш, че след 4-5 години една тема ще бъде актуална, за да я направим. Толкова бързо се сменя всичко, че аз започнах да поприбирам стратегиите. Преди мислех за 2-3 години напред, сега за година и малко.

– Заради неустойчивата политическа обстановка, а може би и заради вкуса на публиката?

– Едното е свързано с другото. Простотията ни и липсата на позиция е част от културата. Към публиката походът трябва да е индиректен, защото посланията остават някъде в подкорието. Спектакълът не е плакат, като го прочетеш, да си кажеш „До гуша ми дойде“, а като си тръгнеш след представлението, нещо в теб да остане.

Давам пример с учителите – проведе се една кампания колко сме зле, как те финансово никак не са добре и им вдигнаха заплатите. Но това промени ли тяхното статукво като авторитети, когато преподават в час? Не. Учениците продължават да се държат ужасяващо с тях, да бъдат проекция на родителите си и на всякакви други причини, но не и на образователния процес. И учителите отново са в незавидна форма. Тоест ние не знаем как да постигнем нещо, което искаме. Искаш да вдигнеш статута на учителя и първата ти работа е да му вдигнеш заплатата? Не. Това е следствие. Създай закони и правила да му се вдигне авторитетът, да се създаде пиедестал, на който учителят  да стъпи, пък тогава му вдигни заплатата. Ситуацията сега е страшно обидна – дават ти няколко хиляди лева, но продължават да те замерят с тебешир и да ти плюят в лицето.

Какъвто народът – такива и политиците. Толкова ограничено мислене… Седят в едни кабинети, единият казва: „Аз съм министър на образованието“. Голям срам е това, но го казвам с цялата отговорност на думите. Защото една страна, в която колко години се говори за здравеопазването, и най-сетне се появи някой свестен като Костадин Ангелов, който изнесе Ковида… Това е един човек, за когото личеше, че няма сутрин, няма вечер. Пое отговорност за цялото ни общество и беше съсипан от някакви треторазрядни журналистки. И, разбира се, човекът няма опит, реагира спонтанно. За Ангелов направо ми се плачеше по едно време. Ние като общество и като среда нямаме позиция и отношение към този, който е способен. Положението е „Ти ли ще ми кажеш“? Но това е среда, която политиците трябва да създадат. Не да гледаме в парламента едни полухора, подредени да слушкат и да папкат, а да виждаме достойни личности.

– Ако Сатиричният театър е малка проекция на държавата, как се създава среда на уважение в него?

– Когато един човек застане на ръководна позиция в даден кабинет, в основата е да създаде екип. Това е най-сложното. Един колега, Иван Панев, ме прегърна тези дни и ми казва: „Колко е хубаво да искаш да отидеш на работа“. Това е страхотен комплимент, защото тази среда е основата на всичко. Ако като директор или мениджър не си успял това да направиш, не си си свършил работата. Смятам, че в последните години успяхме да направим екип и да изградим среда, в която всички да искат да ходят на работа. Нямаме брожения, групи, нехаресване и недооценяване.

Защо обаче и как се прави? С ясни приоритети. На първо място е ценностната система – най-важен е театърът, всичко надолу изчезва. Били сме приятели, роднини, партньори. Аз си развалих отношенията с много близки мои хора, защото по този начин структурирам мисленето. И това е добър пример за всички останали – ако направиш един компромис, защото този ти е роднина или приятел, всички виждат и цялата пирамида рухва.

На второ място, когато си подредиш ценностната система, трябва да ти е ясна и оценъчната система.

Ако си подредиш тези простички наглед две неща, от тук нататък всичко започва да върви към третото, което е много важно: количество любов. Аз обичам всички в Сатиричния театър. Полагам усилия да обичам дори онези, които ме мразят. Ако не бях директор, сигурно нямаше да ги обичам, но сега трябва. Да не се харесваме на личностна основа е приоритет на хората, които не носят отговорност. Когато носиш отговорност, трябва да сложиш себе си зад проблема, зад театъра.

– Кои от тези правила наруши директорът на Народния театър, за да се случи конфликтът с Морфов?

– Боли ме, че в Народния театър се стигна дотам колегите да играят заедно на сцената, но да са разделени в гримьорната. Кое е нарушено, не мога да кажа и не ми е работа от позицията, в която съм. Според мен тук министерството трябва да поеме своя ангажимент към този национален институт. Иначе се разсипва една икона – ние трябва да приемаме Народния театър точно по този начин, той е на върха. Когато се стигне до това да се играят игрички от всички страни, които не са за благото на театъра, тогава се получава това разминаване. Това мисля, гледайки отстрани. Всеки защитава своята кауза. Защо обаче министерството не реагира, се питам, държавата трябва да реагира, тъй като това е национален институт.

– Формално законът е спазен, как да реагира Министерството на културата?

– Това е хубаво и меко одеялце, с което се завиват, за да спинкат нощем.

– В Народния театър също не се обичат, но за разлика от средата в Сатирата, която описахте, при тях личностните конфликти са взели връх.

– За съжаление, това разделение доведе и до демотивация на талантливите хора. Винаги давам този пример: на поляната бурените си растат сами. Но ако има едно цветенце, бурените ще го унищожат. Тоест ти трябва да положиш усилия, за да запазиш цветето, да премахнеш бурените, да сложиш малко тор, да го полееш. Талантът е раним, не може да го оставиш просто така. А в Народния явно го правят.

– Александър Морфов ли е цветето във вашата метафора?

– Не казвам кой е цветето. Когато работиш с такава материя, трябва да се грижиш за нея. Но и цветето трябва да положи усилия – като му създадеш условия, то все пак трябва да вземе от силите, които му даваш, и да се поизправи. Не може само да лежиш и да викаш „Дайте ми“. Процесът е двустранен. Аз продължавам да твърдя, че министерството трябва да поеме своята роля като арбитър. Вместо да утихва, конфликтът все повече се нагнетява. Мъчно ми е за талантливите хора в театъра и се надявам това нещо да приключи.

– В Народния смятат, че е приключило след уволнението на Морфов. Знаете сталинистката максима „Няма човек – няма проблем“. А ако цитираме Чехов, пушката все още не е гръмнала.

– Този случай е като тенджерата под налягане, която почна да свисти и в един момент може да стане беля.

Нашето съсловие е малко – всеки си има приятел, съученик, с когото споделя. Ние работим и с колеги от Народния театър. Виждам как стават много чувствителни, дори само ако споменеш нещо, което не е в тяхната логика. Просто като хипотеза – кажеш нещо, а от другата страна избухват.

– Актьорите видимо избягват да заемат обществена позиция – до този случай в Народния се стигна, защото Морфов избра да заеме позиция, макар и да го направи хулигански. Защо актьорите в България нямат гражданска позиция по повечето въпроси в обществения интерес? Толкова изолирано ли живеят от своята публика? Същевременно вие казвате, че със спектаклите отправяте послание към публиката. Тези послания само от директорите ли идват, защо актьорите нямат такъв ангажимент към обществото?

– Преди 2 години, когато направихме първото кабаре, в което присъстваха политически фигури, сатирично представени от нас, колегите дойдоха при мен изплашени, че им искат интервюта, а не знаят какво да кажат. Представяте ли си докъде стигаме? Комунизмът отдавна си отиде и дано никога не се върне…

Всичко това се случва, защото нямаме голям пазар. Този пазар отдавна трябваше да го разширим, като намалим участниците в раздаването на картите. Отдавна твърдя, че трябва да се спрат всички тези училища, които бълват актьори. В НАТФИЗ трябва да има поне две нулеви години, но те се борят там за собствените си заплати.

– Може би всички арт вузове трябва да се обединят в един?

– Не виждам нищо лошо в тази концепция. Сега всеки актьор трепери за мястото си. Защото на година излизат по 300, да не кажа 400, нови актьори.

– А колко актьори реално могат да поемат театрите в България? Казвам реално, защото има театри, които изобщо нямат публика.

– Това е друга, също много болезнена тема. На годишна база, да речем, пенсионираш трима души, макар че това в нашата сфера е много деликатен въпрос. За една година да кажем 10 театъра в София ще пенсионират 30 души. Още 10 в провинцията – 60 души. Няма и 100. А всяка година бълват по 300 млади актьори, които си търсят работа.

– Е, има и сериали. Както и българско кино.

– Сериалите не спасяват работата, защото там актьорите са готови на абсолютно всякакви унижения. Отдавна смятам, че Съюзът на артистите трябва да покаже логиката на браншовата организация и да се самосезира, защото продуцентите минават всяка граница. Такова е унижението и толкова надолу слизат…

Снимах в един сериал два дни, „София вкъщи“. Аз не снимам много, да не кажа никак, но режисьорът Ясен Григоров ме помоли и отидох. Платиха ми само за единия ден. Под достойнството ми е да се обаждам на тези мърльовци, казвам го с цялото си съзнание, имам и по-обидни думи. Няма кой да ме защити. Щом с мен се държат така, какво остава за другите? Не коментирам заплащането, тъй като моето сигурно е в пъти по-високо. Унижение, смъкване, смъкване на професията…