Калин Терзийски: Стар съм вече, всичко ми се вижда еднакво вярно и грешно

– Милен Русков смята за проява на лош вкус писателите да заявяват публично политическата си позиция. Георги Господинов напротив – откровено се определя като десен. Какъв е вашият цвят и вкус към политиката?

– Като заговорихме за Европейската общност, колко са дребни и временни, по същия начин ще кажа и за политическите пристрастия, за делението на човека на сектори. Нямам политически изяви, принадлежност и същност. Аз съм единен човек, за разлика от тези парциални личности, които имат политическа личност за пред народа, битова – за вкъщи, и писателска, която е съвсем отделна. Аз си говоря моите си неща. Те не са политически, не са философски, това са калинтерзийските ми неща. Не съм баща отделно от писател. Ницше в „Тъй рече Заратустра“ – една от най-прекрасните поезии на света, извор на много смърт и вдъхновение – е казал: „И виждам аз ухо, а на него малка лигава висулка. И виждам, че тя е човек.“ Тоест, някакъв човек, който има политическа същност и човечето микроскопично, закачено за нея. Аз съм човек, който мрази всяка диктатура, защото тя пречи на човека. И обичам демокрацията, защото дава възможност за изява на тоя човек.

„Един беден човек е по-добре да го набиеш, отколкото да му дадеш нещо.“ Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– А как приемате демократските свински черва, за които говори Милен Русков?

– Моето възвеличаване на демокрацията е робуване на едни легенди за нея. Има един интересен термин – охлокрация, това е властта на свиркащата тълпа и на ревящите говеда, които може да са доценти, други – клошари и пияници. Но те са безотговорна пасмина. Ако някой поиска от мен да бъда скромен, мога да му кажа, че е изключително нескромен да поиска това от мен. Така де, но застани ти отпред и кажи какво искаш ти. А не да заявяваш: „Ние искаме“. Не, не – ти, ти какво искаш. Социализмът не като практика, а като идея е нещо, подлежащо на голямо съмнение и подозрение. Защото човек умира сам. Няма социо. Няма комуна. Никой няма да умре заедно с теб, освен ако не си скитски вожд, с когото убиват всичките му жени.

– Повечето творци по света изповядват леви идеи, а у нас мнозина от по-младите хора в изкуството са десни, какво е вашето обяснение?

– Хубаво е, ако има много бедни хора, за тях да има грижи. Обаче един беден човек е по-добре да го набиеш, отколкото да му дадеш нещо. Защото ще се стегне и ще работи. Кажете ми кой писател например гледа клошар? Не просяк, а клошар? Аз гледам такъв човек, беше ми съсед в кв. „Полигона“, мошеници купиха от него апартамента на баща му за 1000 лв. и му да дадоха от тях 500 лв. Когато го видях, спеше в моето мазе, болен от пневмония. И го поканих в къщата ми в Банкя, излекувах му пневмонията. Има си стая, печка, телевизор, работа… и започна да се оплаква леко.

Но моето поведение не е ляво, то е християнско. В същото време знам, че ако моят приятел, който живее у нас, не му се скарам отвреме-навреме, той ще започна да се оплаква, да се отпуска и може и да умре. На бедния ако даваш непрекъснато, го правиш още по-беден и безсилен.

– Защо написахте поемата за Желю Желев?

– Без да го познавам, Желю Желев в моята глава беше благ и мъдър човек. А какъв всъщност е бил, сигурно не е знаел и самият той, защото никой не знае какъв е. Но образът му беше на благ помирител, мъдър човек. Всеки починал човек, особено този, който е развълнувал много сърца, заслужава по една поема. С нея исках да подразня подмазвачите, лакеите и нищожествата. Защото аз имам, както казах, дори присъди за моите боеве за правото да правя каквото искам, следвайки съвестта си. Точно затова аз мога да си позволя да напиша хвалебствена поема за Желю Желев, но ако искам и за Делян Пеевски, както и за Хитлер. Защото се съобразявам със съвестта си, а не с мненията на педерастите и нещастниците. Като казвам педерасти, го казвам в лошия смисъл, а не в добрия… Защото имам приятели хомосексуалисти.

– Как приехте реакциите след поемата?

– Прочетох куп позитивни реакции. Видях и някои нехубави, но не обърнах много внимание. В моите води, където хората знаят, че пиша, има рядко злобни неща. Впрочем отдалече не хвърлят камък по този, който стои прав някъде. Тази смелост е най-нищожна страхливост всъщност. Някой стои прав, нависоко, друг – скрит отдолу, хвърля камъчета. Но това е хубаво, литературна ситуация.

В авторитарните управления винаги се създават авторитети във всяка една сфера. И най-вече в свързаните с някаква идеология, с мирогледа на хората. Писателите винаги са били храненици. Те боравят със словото, както и диктаторите боравят със словото. Царският режим също се е обграждал с разни човечета. Елин Пелин е бил сред тях, но той поне е хубав човек. Тодор Живков се е обграждал с ловджии като Емилиян Станев и Йордан Радичков. Придворните стрелци. Йордан Радичков е талантлив.

Аз обаче не съм ходил на лов с когото и да било. Днес не Царят е казал ето това е големият писател, защото ходим на лов и много го харесвам. Нито Тодор Живков, Пенчо Кубадински или Гриша Филипов. Сам се заявяваш и евентуално използваш, ако успееш, четвъртата власт. А как можеш да се докопаш до нея? Ако имаш инерциите и авторитетите на предишната власт – ако си Любомир Левчев или Антон Дончев, човек на тоталитарната върхушка и имаш огромна властова инерция… Заради теб примерно строят НДК. Ти си все едно Симеон Сакскобургготски, или Тодор Живков. Другият начин е да си със сегашната власт, която иначе е абдикирала от културата.

В края на миналата година Софийска градска библиотека направи статистика кои са най-четените автори според заетите от тях книги. Оказа се, че сме Георги Господинов, Милен Русков и аз. Георги Господинов е силно държавно подпрян, Милен Русков спечели Европейска награда за литература. Аз бях в комисията, която го предлагаше и от цялото си сърце гласувах за един мой конкурент, за човек, с когото заедно се борим, понякога и един срещу друг, за читателските сърца. Държах на него да вземе тази важна награда.

Георги Господинов е много добър писател, на който обаче същевременно и властта помага…

– Как точно става това?

– В наше време за да направиш впечатление на властта, трябва да си наистина талантлив, но трябва и по някакъв начин да й се харесаш. Такива са били в миналото талантливите Елин Пелин, Емилиян Станев, Йордан Радичков. И когато властта си избере фаворит, той става фаворит и на народа. Знае се какво чете другарят Леонид Брежнев, другарят Живков, лековерните хора, осланяйки се на огромния им авторитет, шегувам се, харесват това, което харесват и другарите.

„Мога да си позволя да напиша поема за Желю Желев, за Пеевски, за Хитлер. Защото се съобразявам със съвестта си.“ Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– „Другарят“ Бойко Борисов дали е чел ваша книга?

– У Бойко Борисов ми е симпатична голямата сърцатост, способността му да се хвърля във всякакви борби, защото е спортист. От бохем лека-полека с възрастта и аз станах малко спортист. Знам какво е да си сърцат боец. Да не кажа борец, защото се свързва с мутрите. Но Борисов отива и купува половин щанд с книги – това може и да са демонстрации, но са хубави, защото по този начин се дава пример. И в същото време пише на моята стена…

– Бойко Борисов пише на Вашата стена във Фейсбук?

– Сложил съм един цитат от един от епиграфите на книгата ми „Любовта на 45-годишния мъж“. И той гласи: „Достатъчно поводи за злоба давам с това, което казвам, така че не смятам да давам и с мълчанието си поводи за злоба“. Жан-Жак Русо. И от долу три-четири реда коментар: „И аз много харесвам и одобрявам сентенциите на този живял през осемнадесети век френски философ Жан-Жак Русо…“. Стана ми много драго и написах: „Евалата, бате Бойко“.

Всички срещи на Калин Терзийски са на паметника на баща и син Славейкови на столичния площад „Славейков“. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков