Калуди Калудов: Искам, пеейки, да кажа чао на България

Тази вечер всички пътища в Стара Загора ще водят към стадион „Берое“. Но не заради футболен мач, а заради изкуство. На специално изградената сцена точно в 21 часа ще прозвучат първите акорди от операта „Кармен” под диригентството на Ивайло Кринчев. Режисьор на постановката на Старозагорската държавна опера е Огнян Драганов, хореограф е Силвия Томова, а в четири от водещите роли са поканени трима световноизвестни български оперни певци: Веселина Кацарова (Кармен), Цветелина Василева (Микаела) и Калуди Калудов (Дон Хозе), както и французинът Сирил Ровери (Ескамилио).

Преди генералната репетиция поканихме Калуди Калудов на разговор за „Площад Славейков” – за оперното изкуство, за културата, политиката и нещата от живота.

– Г-н Калудов, довечера ви предстои да бъдете Дон Хозе в операта „Кармен” от Бизе на стадиона в Стара Загора – пеенето на открито не е ли твърде голямо изпитание за оперния певец?

– За мен наистина е голямо изпитание, защото обичам естествената акустика. Когато пея с микрофон, винаги имам проблем. Зависи обаче от озвучителя – ако е много добър, певците се чувстват комфортно. Просто трябва да има добро обръщане на звука, за да се контролираме. На открито гласът се експлоатира по друг начин, тъй като акустиката на цялото ни тяло се измества навън. Когато пееш на микрофон, ти всъщност чуваш гласа си, а когато пееш без микрофон – чувстваш гласа си. Аз цял живот пея с усещането за гласа си, затова когато имам микрофон, ми е чоглаво. Но се надявам на атмосферата, която ще имаме в този спектакъл, защото да пееш с Веси Кацарова и Цвети Василева е повече от щастие. В момента аз съм богопомазан! И мисля, че това щастие, радост и удоволствие да пеем заедно ще компенсира известното неудобство, за което говорим.

– Какво е предизвикателството да сте на една сцена с тях – вие сте по-опитният, но те са по-младите?

– Предизвикателството е за мен. Защото в момента аз отрязвам последните резенчета от своята баница. На 64 години съм, вече съм настъпил 65-ата и няма да ми е никак лесно да се съревновавам с тези млади лъвици хубавици, тъй като със сигурност имам повече минуси, отколкото очаква публиката. Но ще се старая да бъда поне добър партньор с тези две прекрасни същества.

– Да не очакваме надпяване?

– Не. Със сигурност ще усетите много любов. Защото пеенето с хора с големи души става чрез красиво пеене. Когато един човек бълва красота и другият я поема или продължава, това е истината на голямото, великото изкуство. Мисля, че няма да има надпяване, а предаване от едно в друго – също както енергиите ин и ян преминават една в друга, така и ние това ще сътворим. Защото двете дами са ненадминати в красивото си пеене и това ще ни обединява още повече, няма да има конкуренция или фалшиви надбягвания. Те не са необходими за оперната сцена.

– Обикновено истинските, големите артисти казват, че винаги пеят като за последно – това ли да очакваме?

– Да! Ама няма да е за последно, защото догодина правя 40 години, откакто съм се пръкнал на сцената, и тогава ще си направя едно за последно (смее се).

Вижте още: ВЕСЕЛИНА КАЦАРОВА – КАРМЕН НА СТАДИОН „БЕРОЕ“

– И за това искам да си поговорим, но нека го оставим за финала. Сега нека ви попитам друго. През последните години оперното изкуство не само че не загива, каквито бяха вещанията през 90-те години на миналия век, ами преживява като че ли своя ренесанс – много нови постановки, много фестивали, включително на открито, много гастроли и все по-често завръщане на успелите по света български певци на родна сцена… Имате ли и вие това усещане и с какво го обяснявате?

– Моите усещания са много бегли, защото в България пея рядко и само във Фейсбук виждам разни реклами или отчитане на събития, които са много чести, много бързи, много динамични. Докато моето време беше време на добре изстраданата интерпретация. Тоест една интерпретация трябва да е толкова добре оттренирана, че когато излезеш на сцената, тя да изглежда така, сякаш ти е съдбата, твоята първа натура. За мен днешната динамика е много, много бърза. Не обичам толкова бързо да става всичко около мен. Аз съм професионалист, предпочитам да оттренирам нещата и тогава да ги предложа на слушателите и на зрителите. Така че всичко, което става в момента, според мен е малко надут балон и не е съвсем чисто и искрено. Много се бърза, а бързите неща не стават хубаво. За мен всяко нещо трябва да бъде много добре изпипано, ако искаме да вкусим пълната му палитра.

– Искате да кажете по-малко на брой, но по-качествени събития?

– Това е една от истините, които винаги са ме ръководили. Другото ме напряга, притеснява ме, чувствам се несигурен. Все едно да се учиш да плуваш и изведнъж да тръгнеш да преплуваш Варненския залив примерно (смее се). Много е прибързано всичко. Фактът, че операта излиза на открито, че дава достъп на повече зрители, че на зрителите им е по-интересно – това е хубаво. Хубаво е, че се доближава до опероманите, но същевременно не се постига кой знае колко голямо качество, защото акустиката си прави шега с певците, изравняват се, звучат по един и същи начин. Не всички оперни певци имат хубавите микрофони на естрадните ни звезди, адаптирани към качества на гласа, а всичко е въпрос на случайност. Да, ако има хубаво озвучаване, може да стане прекрасен празник, но… може и да не е толкова прекрасен.

Който е добър, бяга от България

– Многотията, която вие не приемате, донякъде е продиктувана и от политиката към културата у нас…

– Такава политика все още няма. Надявам се, че един ден ще има министър, който да помисли за по-напредничаво реформиране на нашата култура на базата на всички страни, които имат просперитет в това отношение. Засега няма никаква реформа в културата. Реформата според мен започва отвътре навън, а не от външната опаковка. Да смениш името на театрите, да унищожиш филхармонии с десетки години традиции, да оставиш музикантите да гладуват на улицата или да се занимават с други професии… това не е реформа на културата. Съжалявам, че го казвам, но това не помага на развитието на младите таланти. Напротив, който е добър, бяга от България и се справя навън. Да, наистина, добрият артист се справя, но има други „мравки”, които трябва да вършат своята апостолска дейност тук, в нашата държава, и да раздават на хората малко повече естетика. За целта трябва да се инвестира в културата, а не през цялото време да си мислим, че тя ще ни донесе някакви приходи. Културата не е фабрика.

– Именно – тези „мравки”, които трябва да вършат апостолската си работа тук, обикновено чуват „няма пари”. Какви са вашите наблюдения в други държави?

– Различно е. В Германия например има категоризиране на театрите, подобно на футбола, където има групи А, Б… За по-малките трупи отпуснатите средства са по-малко, затова тези „мравки апостоли” там пеят малко по-разнообразен репертоар – от оперета и мюзикъл до опера. А на големите сцени се правят по-големи неща за повече пари, канят се най-изтъкнати артисти срещу по-големи хонорари. Театри като Ла Скала, Виенската опера и т.н. са визитната картичка на своята нация. Докато по-малките театри си имат щатен солистичен състав, който има определена норма от брой спектакли, която ако се прехвърли, певците имат право да получават минимален хонорар. Ето това са реформите, които трябва да се извършват тук, а не да се закриват оркестри. Както се казва, всяка паланка трябва да има хубава зала. Знаете ли, че филхармонията в полския град Вроцлав има зала с 1800 места? А в Катовице има национален оркестър, който със своята активност убива пазара на малките залички, но в малките залички се правят малки концертчета? Това е – реформата е отвътре навън. Трябва да си изчистим дворчето и около къщичката, за да можем да имаме чисти тротоари и улици, по които хората да вървят спокойно и колите ни да са паркирани там, където трябва…

Веселина Кацарова и Калуди Калудов в сцена от „Кармен“, постановка на Държавна опера –Стара Загора. Снимка: Георги Петков

– Не ни ли е нужна стратегия за националната ни култура – от четвърт век все пишем, даже в момента и най-нова такава се очаква?

– Няма такива неща! Стратегията е в това да квалифицираш своите работници, те да имат своята категория. Едно време, по комунизма, който толкова плюем, имаше категория артисти с голям потенциал, които носеха репертоара, имаше и по-малки, които играеха по-малки ролички – оттам идваше и заплащането. А сега какво? Големият артист може да бъде подмятан както всеки друг или казват: „Ами този няма да го каним, защото взема много пари!”. Всъщност не са много парите. В България няма как да вземеш много пари, защото няма кой да ги даде. Затова е добре да има категоризация. Един хорист, който сега встъпва на длъжност, не може да взема толкова, колкото хорист с 25 години опит и носи около 30-40 роли в главата си. Не може да получи голяма заплата само защото е талантлив. Да, талантлив е, но трябва да се докаже. Абсурдно е един солист, който не е изпял пет опери в живота си да иска да взема 1000 лева или колкото другия, който е създал 60 роли… Всяка жаба да си знае гьола! Не бива да се правят нещата на юруш, без никаква компетенция.

– Има и друго при нас, може би е от манталитета ни – не можем без скандали, а в културата те като че ли са задължителни. Последният пример е ремонтът на НДК…

– Това са неща, които не мога да коментирам, тъй като са политически игрички, а аз съм привърженик на един изключителен философ – Ошо. Не съм чул думите на нито един политик да имат някакво златно покритие. Оказва се, че и този е опошлен, и онзи е опетнен… Ако някой в политиката не им отговаря, веднага ще го изтъпанчат по първите страници. Ще го оплюят, ще го охрачат, ще го унищожат, само и само да не им пречи, защото човекът говори някаква истина, която не им отговаря. Това са политически игри – кой ще вземе сега НДК, за да може да лапа. Ама извинявайте, какво е поправено в НДК от Людмила-Живково време насам, че да мога да седна и да не ми пропадне задникът в стола?! А погледнете Софийската опера – Пламен Карталов направи и заличка за дечица! Значи, нека да хванат хора, които да мислят в перспектива за НДК. Зала 1 може да е визитна картичка на България, но тя има нужда от тотално ремонтиране. Ала имам чувството, че битката е кой да седи на престола и кой да налапа парите от ремонта, а не кой ще бъде позитивният и ще направи нещо за НДК.

Няма да вляза в политиката, но бих бил министър на културата

– На последните парламентарни избори пак се засили интересът на хора от сферата на културата към депутатските столове, някои дори вече са в Народното събрание – смятате ли, че там им е мястото?

– Мисля, че хората, които са апостоли на духовното извисяване на българина, нямат право да влизат в политиката. Защото политиката опошлява човека. Няма начин да не влязат в схеми. За мен това са хора, които не са достатъчно ангажирани професионално.

– Но вие също демонстрирахте пристрастия – ако не се лъжа, бяхте обвързан с АБВ…

– Аз никога не съм бил обвързан с никаква партия и няма да бъда. Предлагали са ми да взема някакво участие. Но единственото участие, което бих взел, е това да бъда министър на културата, където има нужда от сериозна реформа и от хора, които искат да я направят.
Знаете ли, аз съм си аз и си вървя с моженето, а това, че в България нямам възможност да правя нещо… Бях директор в Пловдив, но през цялото време срещу мен се пишеха доноси. Никой досега не изясни на българина какво Калудов успя за една година да направи в Пловдив. Всички пишат за неговото фиаско, простотии, простотии… Никой не говори за спонсорството на един човек, благодарение на когото бе поправен и течащият таван на филхармонията, и оперната къща, в която в момента има десет стаи с бани и тоалетни… За това не се говори, Калудов просто е претърпял фиаско! Но аз съм щастлив, че се махнах и запазих здравето си.

– Запазихте здравето си и, както вече стана дума, вече сте в своята 65-а година, 40 от които на сцена – как ще разбере публиката за тези кръгли годишнини?

– А защо трябва да го разбира?! Аз дойдох в България и реших да направя нещо за страната си с това, което мога да умея. Оказа се, че нямам право, защото не съм политически ориентиран. Не съм „гербер”, не съм в БСП, не съм в която и да е патриотска дружина – аз съм си аз. Мисля, че България има нужда от истински професионалисти. Да влезеш в парламента, само за да влезеш, това нищо не значи. Един артист може да бъде полезен, само ако върши това, което може.