Камък в литературните „блато и буреняк“

Луксозен алманах с ключови творби от 5-годишната си история издаде на хартия онлайн списанието „Пеат некогаш“. Ироничната реклама на изданието, поместена в сайта на медията, вероятно е подразнила немалко хора. В нея се твърди, че това е „най-доброто“ и даже „единственото“ списание за литература у нас, което си струвало да се чете. Може и така да е, но нужно ли е сами да го казват?

В интерес на истината, „Пеат некогаш“ действително може да е единственото литературно издание, което, ако не друго, търпи някакво развитие и, ако не друго, ще си струва да се чете и след години. Литературната ни периодика понастоящем се състои от онлайн динозаврите „ЛитерНет“ и „Литературен клуб“ (доста позамряло) – и двете без никакви амбиции за новаторство, доста на брой издания като „Кръстопът“, които публикуват всичко, и още един куп електронни платформи, които (като „Кръстопът“) са именно по-скоро платформи – канали за разпространение на писанията на изкушените от поезията и белетристиката. Сред печатните издания имаме „Литературен вестник“ (предимно от и за студенти и преподаватели от университета), „Съвременник“ (който става все по-незабележим), пловдивското списание „Страница“ и бургаското „Море“ – и двете с лошо разпространение и без истинско присъствие в интернет. Общото на всички тези издания е, че в тях няма търсене за разбиване на стереотипите или – най-общо казано – за нова литература.

На този предимно сив фон за „Пеат некогаш“ е лесно да изпъкне и списанието сигурно щеше да е по-популярно, ако не настояваше по един често неприятен начин, че съвременната ни литература е „блато и буреняк“ – по думите на скандалната Рада Барутска в книжния брой. С други думи, отношението на списанието е обидно за голяма част от пишещите хора у нас и това няма как да направи „Пеат некогаш“ много популярно сред родното литературно общество.

И все пак, въпреки че е маргинализирано или направо остракирано от истаблишмънта, списанието дава сериозна заявка да остане в историята, както се е случвало с не едно издание, пренебрегвано в своето непосредствено съвремие. В „Пеат некогаш“ има задълбочени есета върху значението на литературата и историята, важни преводи и стихотворения, които ще продължават да вълнуват читателите и в бъдещето. И всичко това е подчинено на една концепция, чиято основна цел, доколкото се вижда, е да представи изкуството и науката като сродни изяви на търсенията на човешкия дух и да разчисти клишетата, с които сме обременени по отношение на българската литература. Проблемът – ако това е проблем – е, че „Пеат некогаш“ не може да се чете набързо, както вече сме свикнали да четем всичко. Изисква се съсредоточаване и време, а тези неща май трудно се намират напоследък.

Барут и поголовно клане 

Редно е може би да обърнем внимание на феномена Рада Барутска, най-познатото име от страниците на „Пеат некогаш“. Името очевидно е псевдоним и критиката на Барутска често се оприличава на „касапница“. Някой я беше нарекъл „рицар“, а критиката ѝ – „поголовна сеч“. Самата Барутска в последната си „Ламцадрица“ (специалната ѝ рубрика) намеква за аналогия със Свети Георги, който „обхожда синорите“, и над текста се мъдри рисунка на змей. Така или иначе, сравненията са все в тази посока. Всъщност, Барутска пише по-скоро сатира, която окарикатурява явленията в съвременната българска литература и съвсем очевидно се вписва в традицията на фейлетона, най-вече на „Знаеш ли ти кои сме“ на Любен Каравелов и Христо Ботев. Намираме същия остър тон и нагласа да се разобличават слабите автори, като понякога се стига до ненужна жестокост. Връзката с фейлетоните на Каравелов и Ботев е дори открито заявена от списанието, където Рада Барутска е записана и като редактор. Преди време то препубликува няколко фейлетона на Каравелов, както и известната критическа бележка на Ботев, в която той казва:

„От критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тая истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно – това зависи от темпераментът на критикът“.

Темпераментът на Рада Барутска очевидно не е хладнокръвен и ако съдим по избрания псевдоним, не това е била и целта.

А ако започне да хвали наред?

В една статия във в. „Сега“ („Има критика, но е бойкотирана“ от 10 ноември 2018-а) Амелия Личева, преподавател в СУ, главен редактор на „Литературен вестник“ и чест прицел на Радините фейлетони, както например в последния книжен брой, дава глас на обичайните обвинения срещу Барутска:

„И най-сетне, да се пише отрицателна (или каквато и да е) критика, когато нямаш доблестта да застанеш с името си, а се криеш зад псевдоним (Вавилония Полиглотова, Рада Барутска и подобни), намирам за остра форма на непочтеност и непрофесионализъм“.

Ще си позволя и аз на свой ред да не се съглася. Стойността на една критика се измерва спрямо заетата в нея позиция – правдива ли е тя, точна ли е и не на последно място – от какво е мотивирана. Никъде в тази сметка не влиза дали името е Рада, Георги, Стоян, или Гергана. От значение е написаното, а не кой точно го е написал. Името започва да има значение, единствено след като някой се наложи като автор с вече написаното от него. Нека да не слагаме каруцата пред коня. Затова и името Рада Барутска – като „темперамента“, прозиращ във всички нейни текстове – вече има значение. В продължение на пет години всеки, който има взимане-даване с българската поезия, чете нейната „Ламцадрица“. Ако Барутска изведнъж започне да хвали слаби стихотворения, явно ще има проблем. Не е интересно кой стои зад Рада Барутска, макар че от чисто човешко любопитство всички искаме да знаем. Интересно е какво казва Барутска и защо го казва. Сред всичките наши автори, които се изявяват като критици, Барутска е глътка свеж въздух. И най-освежаващото при нея е, че всъщност изглежда ѝ пука какво се случва с българската поезия, и съответно не ѝ пука кое име стои под някое слабо стихотворение. Кой друг си позволява да критикува величията на деня като нея? И кой друг въобще успява да развеселява по такъв начин? На някои може да им звучи преувеличено, но Рада Барутска наистина е явление и то необходимо. Тя ни напомня, че може и повече да изискваме от нашата литература.

Какво чете Весо Паралията

Любопитно е, че другият сатиричен автор в „Пеат некогаш“, макар и също под псевдоним – Весо Паралията – не предизвиква подобни реакции, въпреки че и при него има директни задявки с известни имена като Милен Русков, Петър Чухов и много други. Весо Паралията не пише само за литература, а и за „нещата от живота“ въобще, на места с възхитителна проникновеност и мъдър смях. Действието на рубриката („На пато“) се развива в кръчмата на „Боре“ в архетипно българско село, където – като изкушен читател с удивително запазен здрав разум – Весо често инициира едно словесно разиграване на топката с останалите герои (Сане, Вуйката, Миле Царо и др.). Ако при Рада Барутска има само малки фикционални щрихи (Рада живее на хълм, язди „магарето на литературата“, има кабинет до редакцията на „журнала“ и пр.), то при Весо Паралията всичко е базирано на художествено повествование, а критиката или коментарът се явява във формата на диалог. И макар че Рада Барутска е по-популярна и лесна за четене, по отношение на формата фейлетоните на Весо Паралията са по-изобретателни. Ако човек превъзмогне трудността на диалекта, на който са написани, тези фейлетони могат да бъдат извор на чисто удоволствие.

Моноспектакъл или ансамблово представление?

Вървят слухове, че цялото „Пеат некогаш“ се списва главно от един човек: Олга Николова, като някои дори го наричат „блог“. Дори се твърдеше по едно време, че тя пишела под всичките псевдоними.

Предположението, че един човек може да пише в толкова различни стилове, изглежда невероятно. Името на другия редактор на сайта Чинко Велков се среща и като редактор на други книги, тъй че вероятно е човек от плът и кръв (има снимка на сайта). Струва ми се, че тези слухове по-скоро се дължат на една леко крива перспектива, която идентифицира „Пеат некогаш“ само с рубриката на Рада Барутска и може би есетата на Олга Николова. В действителност, тези двама автори обикновено рамкират броевете като първи и последен текст, но значи ли това, че всичко между първото есе и „Ламцадрицата“ може да се пренебрегне?

За мен едно от интересните неща в това списание са именно другите публикации – и най-вече неочакваното ударение върху народните песни и античната поезия, разположени до модерни текстове, като тези на Светозар Георгиев – ghostdog, или например поемата на PhilipP. Stanil в книжния брой. Съпоставката е изненадваща и ни кара да се замислим дали пък не сме разграфили литературата в прекалено тесни категории? Списанието се опитва да наложи „старите песни“ (както ги нарича Олга Николова) като „фундамент на българската литература“ и книжният брой на „Пеат некогаш“ също работи в тази посока: народните песни в него представляват може би половината от всичката включена поезия и явно се търси паралел с античността (много от илюстрациите са на антични фрески и има поне няколко древногръцки стихотворения, както и откъс от Овидий). Макар и обърнати назад във времето, тези поетични традиции са представени и като врата към бъдещето. Дали някой ще мине през нея, „съдбата ще реши“, както се казваше в един от текстовете в броя.

Книжното тяло

Тук може би е моментът да спомена, че книжното тяло е изключително добре оформено и красиво. Илюстрациите се съчетават по много особен начин с текстовете, към които са приложени – едновременно като коментар, и като символ на определени идеи. Обърнете внимание например на фреската с колони, която придружава откъса от Раковски или на съзвездието „Плеядите“ и пауна в края на уводното есе. Рядко е излизала книга, която да е толкова изпипана като външен вид и концепция. Единственият недостатък са няколко неправилни пренасяния и малки печатни грешки. Въпреки че не развалят общото впечатление, все пак добре би било и коректурата да е на нивото на останалото.

Внимание заслужава още една особеност на „Пеат некогаш“ – смесицата на литературни с научни текстове. Не става дума за научни статии на специализиран език или преразказани научнопопулярни текстове. В книжния брой намираме едно есе на Лорън Айсли, досега непознат за мен автор, в което той по Хамлетовски се изправя пред фосилизирал череп, дълбоко в процепа на една скала. Есето представлява смес от повествование и размисъл за еволюцията на живота на земята. Но истинският му интерес се крие по-скоро в езика и в особената перспектива, близка до тази на поезията. Същото може да се каже и за откъса от математика Александър Гротендик. „Пеат некогаш“ публикува научни текстове, които, строго погледнато, навлизат в областта на художественото. Те ни показват учените като поети.

В заключение ще отбележа, че това специално издание (може би позакъснял манифест) на „Пеат некогаш“ вероятно ще се чете само от избрано малцинство – по простата причина, че изисква време и усилия. Но ще се чете, според мен, от едно такова малцинство и занапред.