Камшиците в гардероба на Труман Капоти

„Музика за хамелеони” вече е на пазара в ново издание и от нея изскачат някои мръсни тайни на американския писател Труман Капоти (1924 – 1984). Скришни перверзии от най-ранно детство, шокиращи разкрития за голямата му любов и кирливи ризи от гардероба. „Музиката“ вече е в книжарниците и трепетно очаква дали ще се осмелите да я докоснете и да узнаете голата истина. Гола. Без нито една дрешка. Само с писалка зад ухото.

Капоти среща най-голямата перверзия в живота си, когато е едва на осем години. Пази я в тайна от приятелите си и лъже, че пише домашни, а всъщност се отдава на мрачни удоволствия, които предстои да бележат целия му път.

„Започнах да пиша, когато бях осемгодишен – това ми дойде просто изневиделица, не бях вдъхновен от ничий пример. Не бях виждал никой, който да пише; и малцина бяха онези, които бях виждал да четат. Въпреки това ме привличаха само четири неща: да чета книги, да ходя на кино, да танцувам степ и да рисувам. И така, един ден започнах да пиша, без да знам, че се заробвам до гроб на един благороден, но безмилостен господар. Когато Бог ти даде дарба, той ти дава и камшик; този камшик е предназначен единствено за самобичуване.“

Когато Капоти открива „камшика“, не знае с какво се захваща. В началото девиацията изглежда нормална. Лъжата е сладка. Писането е забавно. Въображаемият му свят се пълни с приключенски истории, криминални загадки, комедийни скечове, истории, които са му разказвани от някогашни роби и ветерани от гражданската война. Като всяка опасна игра, и тази с писането има своите тъмни страни. Спира да бъде весела в момента, в който момчето открива разликата между хубавото и лошото писане. А същинската драма се появява с разбирането за разликата между доброто писане и истинското изкуство.

„Както някои младежи, които се упражняват на пиано или цигулка по четири-пет часа на ден, така и аз се занимавах с моите писания и писалки. С никого не обсъждах написаното; запиташе ли ме някой с какво се занимавам през всичките тези часове, отговарях, че си пиша домашните. Истината е, че изобщо не пишех домашни. Моите литературни занимания поглъщаха изцяло времето ми – чиракувах в занаята, свещенодействах пред олтара на техническото умение, усвоявах дяволските тънкости на новите редове, препинателните знаци, пряката реч.“

Труман Капоти твърди, че цял живот се учи на писане. И се учи старателно. Самобичува се, вади камшиците, не се страхува от раните и търси музи в музиката, живописта и обикновеното ежедневие. Несправедливо е да смятаме, че тези хора просто са родени така. Не. Хората не се раждат така. Влюбените в талантите си ги откриват, развиват, обичат и пазят грижливо. Позволяват им да се съсипват взаимно, вдъхновяват се и се трудят денонощно. Миналата година на пазара се появиха и ранните му произведения в сборника „Познатият непознат“, където стана ясно, че Капоти сам е редактирал творбите си, водил си е записки под линия и е бил най-безмилостния си критик…

„Всъщност, най-интересното от всичко написано от мен през онези дни са обикновените ежедневни наблюдения, които вписвах в дневника си. Описание на съсед. Дочути, предадени дословно разговори. Местни клюки. Нещо като дописки, своеобразен стил на „виждане“ и „чупене“, който по-късно щеше да окаже силно въздействие върху мен, макар че тогава още не съзнавах това – защото всичко онова, което преписвах на машина, внимателно оглаждах и исках да бъде „истинско“ писане, беше повече или по-малко художествена измислица.“

Уводът на „Музика за хамелеони“ граничи с приказка. Тъжна и трогателна история за момчето, което не спря да полива таланта си с любов. А произведенията, събрани по-нататък в томчето, са резултат от всички „перверзии“, „камшици“ и „отклонения“. Мощен изблик на един старателно възпитаван талант. Слава Богу, че Капоти никога не е бил нормален в общоприетия навремето смисъл. Иначе нямаше да можем да прочетем историите за стилни дами по балконите, цигарен дим, уютни нощни сбирки, много ум и остра мисъл…