Кан 2019: Новите „Клетници“

Филмът на Ладж Ли поражда неизбежните асоциации с бунтовете на „жълтите жилетки“, макар да е замислен много преди тях

„Клетниците“ - дебютен филм на режисьора Ладж Ли - е искрен разказ за мизерията на хората от социалното дъно в бедните квартали и предградия, където живеят поколения африкански емигранти.  - Кан 2019: Новите „Клетници“

„Клетниците“ - дебютен филм на режисьора Ладж Ли - е искрен разказ за мизерията на хората от социалното дъно в бедните квартали и предградия, където живеят поколения африкански емигранти.

КАН
Специално за „Площад Славейков“

След първите няколко прожекции и противоречивите оценки за филма на Джим Джармуш „Мъртвите не умират“, безспорно одобрение получи френският дебют „Клетниците“ на режисьора Ладж Ли. Поне засега той заслужи най-спонтанни аплодисменти от публиката и критиката. Френските критици, които оценяват всички конкурсни филми в списание „Les films français“, с разбираем патриотичен възторг дори му предвещават „Златна палма“. Едва ли ще стане така, но без съмнение достоверната енергия на филма не само заразява залата, но и слага пръст в някои болни теми от социалната реалност в страната днес.

„Клетниците“ е искрен разказ за мизерията на хората от социалното дъно в бедните квартали и предградия, където живеят поколения африкански емигранти. Режисьорът и сценарист Ладж Ли с болезнена откровеност насочва камерата си и води зрителите към нелицеприятните истини от всекидневието. Зад чисто криминалния сюжет той намира гледна точка и за оправдана критика към бруталността на полицията.

Събитията във филма се развиват в източното парижко предградие „Montfermeil“, където е ситуиран и сюжетът на класическия роман „Клетниците“ на Виктор Юго. Режисьорът Ладж Ли, днес на 41 години, е роден във Франция от родители емигранти и, разбира се, е френски гражданин, но с африкански произход и корени от Мали. Детството и тийнейджърските му години са преминали тъкмо в това предградие, което познава до най-малки детайли от манталитета на обитателите, местните „правила“ и йерархия в социалните групи, конфликти и зависимости между тях. Той споделя, че именно като тийнейджър е снимал с любителско видеокамера достоверното битие на хората от квартала и така по-късно прави филма си „365 дни в Montfermail“. След време, въз основа на този документален сюжет, той прави късометражен игрален филм със заглавие „Клетниците“ (2017), номиниран за „Сезар“ (френският национален „Оскар“).

Веднага след това доразвива същия сюжет за дебютния си пълнометражен игрален филм. В него той използва само трима професионални актьори за главните роли на кварталните ченгета, като един от тях е току-що прехвърлен от Шербург в Париж и е непокварено чувство за справедливост и истина. Режисьорът същевременно много умело включва в разказа много непрофесионални изпълнители от предградието, както за тийнейджърската банда, така и за възрастните тартори на квартала.

Ладж Ли настоятелно подчертава, че повече от столетие след сюжетното време от романа на Юго, в подобни бедни предградия все още съществува ужасяваща мизерия и социална безнадеждност. А тя според него се корени в драстичното социално неравенство и институционална незаинтересованост на днешното общество.

Френското кино винаги е имало будни сетива за социалната тема и произтичащите от нея обществени сътресения. Във филмовите архиви се пазят много документални и някои игрални заглавия за „горещото лято на 1968-а“, после за социалните бунтове в края на 80-те и началото на 90-те години от миналия век. Като неформален лидер на тази филмова вълна се наложи режисьорът Матийо Касовиц. Преди няколко години Жак Одиар направи много силния с достоверността си филм „Дийпан“ („Златна палма 2015“) за подобни социални и етнически вълнения, но в малката тамилска общност на емигранти от Шри Ланка.

Сега щафетата поема младият Ладж Ли. Неговата искреност се долавя в страданието, с което показва бунтовете на недоволство в „квартала от дъното на живота“. Те са заредени с много насилие, представено изключително убедително, почти като в документален репортаж.

Но трябва специално да се отбележи, че в този депресивен разказ особено важен е финалът, макар и недоизказан, но достатъчно четлив: главният персонаж от афро-тийнейджърите осъзнава, че насилието винаги поражда насилие и с пестелива, ала ясно видима в немите му очи решителност, сдържа отмъстителния си гняв. За да не отнеме човешки живот и за да прекрати кървавия сблъсък с полицията.

От описаната „биография на филма“ е очевидно, че той е замислен много преди бунтовете на „жълтите жилетки“, но днес в съзнанието на зрителите неизбежно се появява и такава актуална асоциативната връзка.

Bookshop 728×90