Кан 2019: пропуснатият Алмодовар и липсата на големия филм

КАН
Специално за „Площад Славейков“

Дванайсетдневният кинофестивал на Лазурния бряг е като многоетапно колоездачно състезание. Всеки ден размества временното класиране и нови фаворити се устремяват към мечтаната „Златна палма“.

Зомби-мъртъвците на Джим Джармуш го извадиха от реалната конкуренция още първата вечер при откриването, а екзалтираните фенове на Тарантино няколко дни си вярваха, че е възможно киноманското му упражнение „Имало едно време в… Холивуд“ да го увенчае с позлатената клонка. Същевременно Педро Алмодовар заслужено обра всеобщи симпатии и овации с носталгичната си автобиографична изповед „Страдание и слава“ – талантлив филм, заснет с много искреност, болезнена откровеност и елегантни режисьорски решения. А френският дебютант Ладж Ли (с корени от Мали) оправда смелото си решение да рискува с класическото заглавие на Виктор Юго „Клетниците“ и разтърси фестивала със силен, вълнуващ филм за новите „клетници“ от социалното дъно на днешното френско общество. Старите майстори Кен Лоуч („Извинете, забравихме ви“), белгийските братя Дарден („Младият Ахмед“), италианският ветерен Марко Белокио („Предателят“) зарадваха верните си почитатели с нови стабилни филми, следвайки утвърдения си авторски си стил и тематични предпочитания, докато край тях млади дебютанти търсеха „място под слънцето“ с нови проблемни и естетически заявки.

Вижте още: НОВИТЕ „КЛЕТНИЦИ“

И така до предпоследния ден, когато с „жълтата фланелка“ на нов фаворит в многодневната надпревара малко неочаквано изскочи напред корейският филм „Паразити“ на режисьора Бон Джун-хо. Впрочем, не съвсем неочаквано, защото той вече два пъти е бил в конкурса „Особен поглед“, а преди две години изненада всички с много добрия си филм „Окджа“, продуциран обаче от „Нетфликс“ и поради това не се нареди сред наградените заради току-що започналата война със стрийминг гиганта. Сега обаче нямаше какво да го препъне и само за 2 часа и 12 минути екранно време великолепната му черна комедия спечели аплодисментите на зрителите, добрите оценки на критиците и очевидно симпатиите на журито, за да получи първата „Златна палма“ за корейски филм въобще! Защото действително е много добър филм за една позната и винаги любопитна социо-психологическа категория хора с архетипна характеристика, заложена недвусмислено в заглавието – паразити!

Южнокореецът Бон Джун-хо триумфира със „Златната палме“ в Кан. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Сюжетът е за бедно безработно семейство, което обаче се изхитрява да се впие във всекидневието на заможна фамилия от горната класа и така да живее на чужд гръб. Смисълът на филма става абсолютно ясен, ако използваме за заглавие нашите думи „шмекери“ или дори „измекяри“.

„Паразити“ на южнокорейския режисьор Бон Джун-хо – носител на „Златна палма“ от Кан 2019

И веднага при следващата по тежест Голяма награда (Гран при) за френския филм „Атлантик“ забелязваме внимателно преценен баланс от страна на журито: социален филм за бедни хора от черна Африка (сюжетът се развива на сенегалския бряг на Атлантическия океан), които в отчаянието си се отправят в рискова емиграция с рибарски лодки към Испания. Младата дебютантка Мати Диоп (със сенегалски корени) е първата жена – режисьорка от Африка в основния конкурс! Но пък филмът е френски и така двойният баланс е постигнат – хем джендър паритет, хем реверанс към домакините. Ала и т. нар. Награда на журито (трета по ред) също е за френски филм – „Клетниците“, също пълнометражен дебют на режисьора Ладж Ли (той пък с корени от Мали). Но филмът му е много по-силен в своя ярък социален патос и основателно отекна с безспорна актуалност в реалностите на днешна Франция. Така че, двата филма спокойно можеха да са с разменени позиции.

Впрочем, от години в Кан се наблюдава своеобразна „национализация“ на основния конкурс. Сега от 21 филма 10 бяха френски, а други 4 с френско копродукционно участие, т.е. общо 14 заглавия или 2/3 от селекцията! (Във втората конкурсна програма „Особен поглед“ съотношението е 9 от 18.) Разбира се, количествените показатели не са определящи в територията на изкуството, стига да се потвърждават качествено.

Отличените два филма са добри, ала съвсем не и всички останали от „френския пакет“. Сред тях с безспорни естетически качества се открои само „Портрет на млада жена в пламъци“ на сценаристката и режисьорка Селин Сиама с любопитен сюжет от 1770 г.: млада художничка рисува тайно монахиня, която напуска манастира, за да бъде омъжена, въпреки нежеланието ѝ. Ала между двете се поражда и нещо друго. Наградата за сценарий на филма е малко пресилена, докато т. нар. „Queer Palm” (особена, странна палма), която е специален реверанс към филми, автори и зрители с ЛГТБ нагласа и се присъжда от самостоятелно жури, си е точно на мястото. (Подобна джендър награда има и на други големи фестивали – Берлинале, например.)

Част от наградените в Кан 2019: режисьорът Ладж Ли (отляво надясно), актрисата Емили Бийчъм, актьорът Антонио Бандерас, братята Дарден и гватемалският режисьор Сезар Диаз
(Златна камера). Снимка: ЕПА/БГНЕС

Най-несправедливо пропуснат сред важните награди обаче е талантливият испански режисьор Педро Алмодовар. Той е за шести път в основния конкурс в Кан с много добрия си нов филм „Страдание и болка“, а досега има само една награда за режисура, и то преди 20 години – за прекрасния „Всичко за майка ми“ (1999). Наградата за най-добра мъжка роля на Антонио Бандерас, който персонализира на екрана алтер егото на режисьора, съвсем не е достатъчна. Докато пък отличието за най-добра актриса на британката Емили Бийчъм в австрийския филм „Малкият Джо“ (реж. Джесика Хауснер) е пресилена, тъй като нейната героиня има ограничена линейна функция в един тезисен филм.

Впрочем, „пропуснатият“ Алмодовар можеше да получи, без никакви възражения „малката палма“ за режисура. Сега в ръцете на братя Дарден тя от една страна декларира уважение към неотклонния им авторски почерк на пестелив екранен минимализъм, без никакви инкрустации върху чистия сюжетен разказ за радикализиран белгийски мюсюлманин; но от друга – не ги откроява като уникални или най-добри. По същата художествена логика и 83-годишният Кен Лоуч е 100% верен на своя режисьорски стил в „Извинете, забравихме ви“, и 80-годишният италиански ветеран Марко Белокио е безупречен в антимафиотския си биографичен опус „Предателят“ за Томазо Бушета – супербос на сицилианската „Коза Ностра“. Т.е. и те можеха да получат отличието за режисура.

И в този относително приемлив пасианс на наградите изведнъж излезе, че трите американски филма (споменатите заглавия на Джим Джармуш, Куентин Тарантино и антивоенният кино-роман „Скрит живот“ на Терънс Малик) се оказаха само географска гарнитура в основния конкурс. Но такива бяха реалностите тази година във Фестивалния дворец.

Едно финално обобщение не е излишно. Кан 2019, независимо от някои възражения, предложи добра конкурсна селекция, повечето от наградените филми заслужават отличията си заради своите идейни и чисто кинематографични качества. Имаше и важни актуални заглавия (споменатите „Младият Ахмед“, „Клетниците“, „Извинете, забравихме ви“ и някои други). Но големият, неотложен и неотменен, умен и дълбок, загрижен и прогностичен филм, който нашето напрегнато време изисква и очаква, не беше на Лазурния бряг. Но май го няма и в каталога на днешното световно кино. Бляскавото 12-дневно дефиле на булевард „Кроазет“ не може да прикрие този факт. Или както казва Балзак „Глупаво като факт“!

И съвсем в заключение си позволявам да припомня моя скромен принос към фестивалния фолклор с изречението:

„Няма фестивал без изненади, няма жури без гафове“.

Кан 2019 го потвърди още веднъж.