Кан преоткрива простите сюжети

КАН, специално за „Площад Славейков“

Очевидно официалната програма в Кан тази година е грижливо подготвяна и старателно балансирана – на първо място като тематични и проблемни акценти, но също така и като национални и културни региони, а и по отношение на водещите художествени тенденции, жанрови и естетически търсения. Още повече след като миналата година Кан решително и достойно се отказа от компромисно хибридно издание (както направи „Берлинале“, например, с онлайн вариант през февруари и частична програма в открити кина през юни).

И ето че сега Кан показва добра кондиция като селекция на официалните състезателни програми (24 филма в основния конкурс и още 20 в „Особен поглед“). Но любопитни заглавия се задават и в официалните неконкурсни подборки.

Разбира се, сред избраните филми са търсени основните актуални теми, които фокусират горещите въпроси на днешния ден. Но прави впечатление, че Кан преоткрива и някои традиционни сюжети, които никога не губят своя проблемен потенциал, а го актуализират в конкретни региони, предимно извън Европа.

Когато в програмата на втория фестивален и първи „работен“ ден киното на Бангладеш направи исторически дебют в Кан с „Рехана“ (в категорията „Особен поглед“), мнозина останаха респектирани от чисто изведения разказ за драматичния статут на жената в патриархалното ислямско общество. Темата е изключително наболяла през последните години като част от по-голямата глобална дискусия за социалната, културна, политическа и чисто житейска равнопоставеност на жените в новата реалност на разнородните цивилизационни общности.

И ето, че селекционерите в Кан точно, премерено и навреме реагират на очевидната нова тенденция, като са включили в програмата няколко подобни филма.

„Лингуи, или свещените закони“ (Франция, Германия, Белгия) е в официалния конкурс и като производство изглежда чисто европейски филм. Но режисьорът Махамат-Салех Харун (1961) е с корени от Чад и отдавна е утвърден във френското кино. Той е от малкото автори, чиито филми се разпространяват в Европа и дори в САЩ. Филмографията му от 6 игрални заглавия плюс много късометражни и документални е изградила името му на един от авторитетните съвременни режисьори. Сега е за четвърти път в конкурса на Кан. През 2010-а получава наградата на журито за „Мъжът, който плаче“, също социална тема със силен психологически акцент. (А иначе киното на Африка не толкова често намира място в официалния конкурс. Помнят се „Тимбукту“ (2014), „Йомедин“ (2018), „Атлантика“ (2019).)

За своя нов филм „Лингуи“ режисьорът се връща в родния Чад, за да разкаже проста история за невъзможен аборт на младо момиче, който е не само незаконен и забранен, но и табу в традиционното съзнание на местната мюсюлманска общност. А така режисьорът се наема с още едно впечатляващо предизвикателство – за първи път в своите филми поставя в центъра на сюжета женски персонажи (бедна майка и нейната 15-годишна дъщеря) и разказва тяхната психологическа драма. И тъй като законите на исляма сурово осъждат подобно „светотатство“, местният имам е първата груба заплаха, ако тайната на двете жени излезе наяве. След изтощителни сюжетни трудности и отчаяния, в крайна сметка разказът достига до облекчителен хепиенд (местна жена прави умел „домашен“ аборт с подръчни приспособления). А така филмът запазва не само сюжетната, но и жанровата си чистота за подобни (мело)драми на простолюдието. Ала в контекста на елитна фестивална програма като Кан подобна смела селекция е като чаша чиста студена вода на нажежения юлски булевард „Кроазет“. И преситената от всякакви филми фестивална публика в елитната зала „Люмиер“ възторжено аплодира филма и създателите му. Да не подценяваме подобно ярко положително отношение, особено когато очакванията винаги надскачат реалността.

Израелският режисьор Надав Лапид (46) проби за голямото кино преди година и половина на „Берлинале 2020“, където неговият пети игрален филм „Синоними“ (2019) изненадващо, но заслужено взе „Златна мечка“ и наградата ФИПРЕССИ на международната критика. Това бе справедлива оценена за филма с актуална тема за самоличността на субекта извън родината.  Сега „Коляното на Ахед“ също така респектира със силно авторско послание, ясно четливо като при опростените сюжети, но от друг по-висок клас на интелектуална чистота – за неизбежния бунт на индивидуалното съзнание срещу несвободата, наложена чрез прикрити манипулации на политическия режим.

Филмът е със силна биографична основа. Режисьорът разказва свои преживявания от края на 2019 година, когато по думите му едновременно попада в две тежки битки: едната външна, с наложени ограничения от политическия режим (към края на епохата Нетаняху) да показва и дискутира със зрителите свой предишен филм в малко градче в пустинята Негев; и другата съкровено лична – смъртта на майка му, монтажистка на всички негови филми и истинска опора в живота му. Тази биографична фактология умело е вплетена в сюжета, провокиран от действителни събития от новините – палестинската студенка Ахед е репресирана и заплашвана със сурова разправа заради участието ѝ в протестни акции. Силно персонализираният сюжет е умело изведен като екранен разказ, заслуга за което има и изпълнителят на главната роля Авшалом Полак. Той убедително пресъздава вътрешния монолог на авторското съзнание, разпъвано от разнородни преживявания, и въпреки това устойчиво в името на личната независимост.

Това са първи впечатления само от два „работни“ дни на Лазурния бряг. Сложните сюжети също предстоят, като дори беглият поглед към предстоящата програма открива имената на режисьори от ранга на Пол Верховен („Бенедета“), Уес Андерсън („Френският диспечер“), Асгар Фархади („Герой“), Шон Пен („Денят на флага“), Илдико Енеди („Историята на моята съпруга“) и други. А те гарантират, че никой във Фестивалния дворец няма да скучае.