Кaрък… тигър… дракон

Отивам към гримьорните на Театър 199 след представлението на Ованес Торосян „Тигър и дракон“ и го изчаквам да излезе в тясното коридорче. Хваля го за страхотното преживяване и го предупреждавам, че ще напиша, че е феномен. Да е подготвен, когато приятели и „доброжелатели“ се учудят: „Какво иска да каже тоя Митко Стайков, ти да не си рядка пощенска марка или скъпа монета? Той те бъзика!“. Без да искат тези завистници, вместо да извадят очи, изписват вежди.

Харесва ми товa сравнение, Ованес наистина е като рядка марка или колекционерска монета. Няма как да го забравя в „Каръци“ на Ивайло Христов и „Източни пиеси“ на Камен Калев. Отдавнашни филми, в които Ованес представи своя стил на отстранено изпълнение.

Дни преди представлението в Театър 199 го гледам като гост в шоуто на Цитиридис, където се мести при всеки музикант от бандата и засвирва на неговия инструмент. Прави го без усилие, също така наглед индиферентен и безучастен, както играе на сцената в „Тигър и дракон“. За разлика от колегите си, които влагат сърцето и душата (и това им личи) и въобще емоционално подкрепят присъствието си на сцената, Ованес остава студен независимо от горещината на ролята си.

В „Тигър и дракон“ той е сам на сцената, но не се стреми да се хареса, да възпламени, да натъжи или да разсмее. Среща се с текста, когато е поканен да го прочете като разказ на едно от изданията на „Пощенска кутия за приказки“. Още докато чете, се впечатлява от театралното ядро в него, по-късно се свързва с авторката Йоана Мирчева и я убеждава да преработи разказа в пиеса. Юрий Дачев се навива да режисира и така се стига до представлението в Театър 199.

Ованес разказва за своя персонаж, карък и аутсайдер, препъващ се с различни професионални ангажименти, лошо изпълнени и бързо напускани, докато се захване с актьорството. Оказва се, че то дреме в кръвта му, отключено от една случка още в детството, без да дава знак за важност. Или по-скоро е някъде дълбоко заровено и потиснато. Животът му преминава в бягство от щампите, в които искат да го вкарат родителите му, за да стане средностатистически човечец, укротил своя тигър на амбициите и мечтите си в почтена, но скучна работа. Ованес разиграва отстранено ситуации от предишните си работи – продавач, студент, сервитьор – сериозен, без какъвто да е емоционален коментар. Това някак си извиква по-голяма съпричастност у зрителя, който сам трябва да реши дали гледа комично или глуповато, или мъдро, или драматично зрелище.

Адски привлекателна е тази въжеигра на емоционални състояния.

Когато Ованес навлиза в кастинга, най-накрая приет като съдба, често сверява с поглед изпълнението си с реда сред публиката, на който са монтирани три празни стола със запалени лампи над тях. Там „седят“ членовете на комисията, изпитващи кандидат актьора. Визията е на сценографката Ханна Шварц и допълва неутралния стил на игра на Ованес. Дали кандидатът ще успее да промени битието си? Е, това ще разберете като си купите билет и гледате Ованес на 5 или 24 февруари. Заслужава си!