Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Картини от един живот в операта

Проф. Боянка Арнаудова, един от големите авторитети на българската музикална критика и оперната драматургия, навърши 80

Проф. Боянка Арнаудова в Миланската скала. Снимка: Личен архив - Картини от един живот в операта

Проф. Боянка Арнаудова в Миланската скала. Снимка: Личен архив

Известна и авторитетна личност, с много длъжности, занимания и широк кръг от познанства е проф. Боянка Арнаудова, затова в морето от изображения в социалните мрежи често изплуват нейни фотографии. Обикновено са портретни. Предимно непозирани, направени „в движение“. Сякаш човекът зад обектива я е подканил мигновено да реагира. Безхитростно и спонтанно.

Като признатата публицистка, уважавана и обичана преподавателка в Националното музикално училище „Любомир Пипков“, Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ и НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, като дългогодишен драматург в Софийската опера, тя има популярност, каквато имат малцина творци, чиято професия не ги е обвързала с постоянно присъствие на сцената или на екрана. Може би защото извън всички свои длъжности тя е и професионално, и емоционално ангажирана с всичко, с което се заеме. И така, десетилетия наред, със свой равностоен принос в общото движение напред.

Фотографите твърдят, че най-верен е образът, запечатан чрез снимка, а не движещият се образ. Но в моментните фотографии на Боянка има допълнително обстоятелство, разкриващо характера: повечето от изображенията ѝ са стопроцентов анфас. Няма прикриване, нагласяване и пресмятане на предпочитан профил, както правят звездите. Просто „щрак“ и… ето я истинската Боянка Арнаудова: решителна и устремена и, същевременно – търпелива и мъдра. От една страна, обликът ѝ кореспондира с любознателността и целенасочеността в голямото приключение, наречено живот. От другата страна, е взрян в детайла, в персоналното внимание и диалога с околния свят; прозира и съмнението – движещата сила на изследователя.

Тази година Боянка Арнаудова навършва своите 80. Сега е лесно да се каже, че онова, което се случва в ума и в сърцето оставя отпечатък върху лицето. Но все ми се струва, че Боянка по природа и по възпитание е човек, който внимателно извървява стъпките по земята, преди да полети към целта си.

Друга една, черно-бяла студийна снимка, носи елегантността и пробуждането на света от 60-те – Боянка е с баща си и сестра си в родния град Русе, и лицето ѝ подсказва вече извървян път, преди набирането на скорост за осъществяването на мечти.

„На седем години бях сложена на пианото“. Така казва днес Боянка: „сложена“. Като предопределение, от което няма измъкване. Уроци по музика, балет, френски език… Помни концерт на легендата Васко Абаджиев. Но помни и как отегчението от многото концерти постепенно преминава в интерес. Ражда се любов към изкуството. Харесва ѝ и да пише.

Изброеното изглежда като обичаен елемент от детството по онова време. Но към всичко това се добавя и средата. Майка ѝ – д-р Веселина Ранкова – е всеотдайна лекарка, основателка на първата клинична лаборатория в града; баща ѝ – Апостол Арнаудов, удостоен от поколенията със званието народен учител, е създателят на Техникума по електротехника, който сега носи неговото име, на първото заводско училище (прародител на актуалния днес проект за дуалното образование). Освен това е председател на русенското филхармонично общество. И още – централен нападател на футболния отбор „Дунав“ – Русе. Когато разказват за него, учениците му изреждат качества като „благ, достолепен, внимателен, усмихнат, завладяващ аудиторията“. Който познава Боянка, не може да не повярва в наследствеността и в традициите на семейните ценности, които се градят още от детството.

Що се отнася до устрема и вглеждането – двата противоположни аспекта от личността ѝ, които описах по снимка, те са ми познати не от фотографиите, а от дългогодишното ми приятелство с професор Арнаудова. От онези приятелства, които преминават през колегиалността, споделянето, невероятните приключения (защото Боянка е неуморен, любопитен пътешественик и ерудиран автор на пътеписи); преодолявали сме и продължителните мълчания, последвани от многочасови разговори по телефона, на разходка или на чаша вино. Все едно никога не е имало антракт във вижданията ни. И все пак, сега официалната ѝ биография с активности на музиколог изследовател и публицист ми помага полека да се отдалеча, за да намеря от дистанция обективността на гледната точка.

Въпреки търсенето на поглед отстрани, много би ми се искало да съм наблюдавала отблизо как Боянка проучва партитурите на Маестро Георги Атанасов и открива неговото откровение: забелязва залепени страници с изписани от композитора думи, чрез които той излива разочарование и болка от непризнаването. Написал ги е вероятно с надеждата някой ден да бъдат открити, прочетени и оповестени. И Боянка го направи. Откритието става достояние чрез книгата ѝ „Българската опера – мит и модерност“. Този труд е едно от доказателствата, че голямата цел – да проследиш процеси в културата ни и да защитиш теза, която отваря нови хоризонти, при Боянка Арнаудова върви паралелно и с вглеждането в „ъгълчето на партитурата“, където има спотаена горчивина, драматична човешка и творческа съдба – детайли от мащабното платно на историята.

Навремето изследването ѝ вдъхнови Софийската опера да включи в репертоара си концертно изпълнение на две от творбите на Маестрото – „Косара“ и „Алцек“, и да осъществи звукозаписите им. Впрочем, Боянка пише, анализира, рецензира, създава, а написаното не отлежава в чекмедже. Словото ѝ се включва в средата, стреми се да повлиява на процеси и да изгражда критерии.

„Иначе всичко е равно красиво, блестящо рекламно, съизмерване единствено със самия себе си.“

Би ми се искало също да съм видяла Боянка как сред прахоляка и тропота на един дълго отлаган ремонт у дома се съсредоточава да доразвие любимата си тема „Марин Големинов“, която е подхванала още като автор на първата монография за композитора. Работата тогава ѝ беше лек за загубата на може би най-здравата опора в живота ѝ – съпруга ѝ Йосиф Шаулов – известен юрист и публицист.

Без да съм свидетел, само си представям и как на зряла възраст за отрицателно време се е научила да работи с компютър и да чати в интернет. Скоростта тогава бе принудителна, стимулирана от майчиното желание да се свързва със сина си, докато той дълги години живее и работи в САЩ.

Боянка има храбростта да започва понякога отначало, в нови територии, но винаги с натрупания отпреди товар от опит и познание. След учителстването в музикалното училище в Русе, тя става драматург на Софийската опера. Там привнесе своите познания, търпение и деликатност в общуването в една сложна плетеница от характери, сред многоликата и многопластова фабрика за изкуство, какъвто е театърът. Оттогава са близките ѝ контакти и приятелства с редица изпълнители. В много случаи нейната работа бе част от творческото осъществяване на големи артисти.

Дори когато пое своя път извън операта, Боянка продължи да отстоява и да брани от изчезване една от главните фигури в оперния театър – фигурата на драматурга. Който не знае днес какво всъщност прави драматургът, нека се сети или да поразпита каква бе ролята на Боянка Арнаудова в продължение на 23 години в Софийската опера. В детайли – това е специалистът, който следи процесите в оперните театри по света и се грижи чрез репертоарните си предложения националната оперна институция да бъде част от света, да държи връзката с публиката и с медиите и деликатно да полага усилия за тяхното приобщаване и просвещаване, въвежда гост-сценографа и костюмографа в спецификата на творбата, пише текстове, коригира афиши… И други „дребни работи“. И още: насърчава, окуражава, анализира. Това е творец, равностоен с останалите артисти в състава, който издига престижа на операта, но рядко се появява на сцената. Такава е фигурата на драматурга, когато в ролята влиза Боянка Арнаудова.

Казват, че в някои страни художествените критици са като „под прикритие“ – познават ги само в медията, на която сътрудничат, всякакъв контакт с артистите е немислим в името на обективната преценка. Ако тя въобще е постижима. При Боянка Арнаудова е обратното – познаването на лабораторията, на лабиринтите зад кулисите, близостта с артистите ѝ дават предимството, когато оценява художествения факт, да притегля усилието и пътя, които довеждат до сценичния блясък или провал. Затова в критическите ѝ текстове има и контекст, и история, и предистория на художествения факт, а също анализ и оценка. Оценката, съдържаща и плюсове, и минуси, обикновено окрилява или импулсира артиста да продължава да търси. И никога не обезсърчава.

По време на паметния гастрол на Софийската опера в Испания през 1988 година бяхме неразделни. Овиедо, Хихон, Сан Себастиан, Виктория, Билбао, Мадрид… Спектакъл след спектакъл. Тази привилегия ми даде доста уроци в движение. Един от тях беше, че аплодисментите и комплиментите са за след спектакъла. Часът на критическите бележки обаче настъпва доста време след това. Когато артистът вече е излязъл от ролята си на цар, например, и е готов да се вслуша, да приеме, да преосмисли.

След Операта Боянка заработи като преподавател по история на музиката и музикална драматургия. Но от Боянка винаги има какво да научиш, дори да не ти е преподавател. Днес, десетилетия след това ново за нея начало, онези, които някога са учили при нея или сега учат, дори и без повод често добавят по неин адрес „Любимата ми преподавателка!“. Защо? – моля за пояснение. Обикновено се усмихват и повдигат рамене, няма отговор. Сигурно като истинската признателност и любов – не подлежат на обяснение.

Отговорът може би е там, откъдето тръгнахме – в нейния стопроцентов анфас, в който можеш да разчетеш баланса на толкова противоположности в една личност. Тези, които в крайна сметка те водят напред.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС