Великолепна касапница, добро начало

Днес ми е най-ужасният ден в живота, простенва Александра Василева отпусната върху стола. Нямаме основания да не вярваме на персонажа й – за Анет Рей денят наистина е отвратителен. Слава Богу, за зрителите на „Богът на касапницата“ на камерна сцена на Народния театър, спектакълът нито е ужасен, нито е изпитание, ами точно обратното – час и половина театър, от който всяка минута си струва.

Пиесата на Ясмина Рeза е от онези текстове, чийто сюжет не може да бъде разказан лесно. Две момчета са се сбили, едното е с два счупени зъба и родителите им се събират, за да обсъдят декларацията за инцидента. Като с нечута от зрителите парола, духът от бутилката е пуснат и привидно спокойният разговор се превръща в яростна кавга, в която темите за приготвения сладкиш, семейния живот, възпитанието на децата, изкуството, геополитическата обстановка, та чак и за хамстера на домакините преливат една в друга. Думи, думи, думи, в които е изключително лесно да се изгубиш, преди напълно да „изключиш“ от случващото се на сцената.

Това обаче не се случва. Режисьорът Антон Угринов е създал спектакъл, който преодолява възможното претоварване с приказки чрез наститеното сценично действие. Репликите се „лепят“ една за друга, паузите са на точните места и с точната дължина и ритъмът на постановката е станал достатъчно стегнат и бърз, без да препуска из текста.

Другото му постижение е с актьорската работа. Трябва да призная, че последната задача Угринов не я е свършил сам – всеки от актьорите е успял да развие образа си и впоследствие да го изиграе и репликите му да не звучат само като произнасяне на текст. Радена Вълканова в ролята на Вероник Улие безуспешно се опитва да скрие характера си на майка-тигрица и неприязънта си зад прекомерна любезност. Привидно разбираща, привидно съчувстваща и искрено злословеща. Юлиан Вергов е съпругът й Мишел Улие, който в пристъп на откровеност заявява, че мъжът е „като куфар, който жените мъкнат със себе си“ и цялото му поведение доказва тези думи. Двамата заедно са готови на всякакво самоунижение при най-малкото подозрение, че може да са засегнали някого.

Александра Василева, Радена Вълканова и Юлиан Вергов на словесното полесражение

В противниковия лагер – Владимир Карамазов като Ален Рей – напористият, неособено морален адвокат, чийто телефон се е сраснал с ръката му и който изобщо не е притеснен от сина-побойник (а и дали би трябвало, след като момчето е било афектирано от прозвището „доносник“?) и не на последно място – Александра Василева, която изминява пътя от притеснена жена, държаща пред себе си чантата си като щит, до абсолютното разпищолване на непукизма, който не се бои нито от физическото насилие върху домакинята, нито от флирта с домакина.

Владимир Карамазов посред семеен дуел

Поведението на четиримата стига до такива ексцесии, че крясъците им не просто не звучат пресилено, дори на камерна сцена, ами и целият абсурд на стрелбата с реплики започва да изглежда смешен. „Богът на касапницата“ обаче не се хлъзва към комедията. Потресаващо е как уж възрастни и зрели хора успяват да направят от мухата слон, като се афектират от всяка дума и преиначат иначе безобидни фрази.

Погромът в отношенията намира израз и в сценографията на Никола Тороманов. От спретнатата обстановка в дома на семейство Улие в края на спектакъла не остава и следа – по пода се валят лалетата, които в началото кротко стоят във вазата, докато гостите им се възхищават, а домакините обявяват цената им. Редицата на четирите стола в дъното на сцената е разпръсната. Кръглата масичка отпред на авансцената е приютила бутилката уиски и чашите, които в един момент се оказват жизнено необходими за душевното здраве на персонажите, а по пода се валят пострадали в емоционалната буря предмети.

Да, би било смешно, стига да не осъзнаеш, че любезността е само продукт на политическата коректност, която в ролята на новия фашизъм потиска всяко различно мнение, докато то не „избие“ и човек не изприказва много повече, отколкото му се иска. Стига да не свърже скандала „от нищо“ и тролските коментари в интернет, където дискредитирането на опонента има по-голяма тежест от всякакви аргументи.

„Богът на касапницата“ е първата постановка, откакто Народният театър има нов директор. Началото наистина е обещаващо – силен текст, добър режисьор и великолепни актьори. Спектакъл, който е ангажиран, без да е догматичен и да размахва пръст и увлекателен и смешен без да е повърхностен. Силно се надявам, че следващите няма да свалят летвата.