Касимова, жена до костите на мозъка

Мария Касимова, една от най-четените авторки на „Площад Славейков“, пристъпва на литературната сцена. Вече две години тя събира в нашето кътче от интернет хиляди читатели, разказвайки сладкодумните си истории, в които често самата тя, семейството и приятелите ѝ са герои. Нейната откровеност обезоръжава, но и нерядко предизвиква противодействие у онези, които видят себе си в разказите и есетата й. Макар и почерпени от самия живот, тези истории звучат някак невероятно, като измислени или най-малкото доизмислени от нея. И знаете ли защо? Заради големия ѝ разказвачески талант. 

Сега някои от най-вълнуващите ѝ истории – част от тях публикувани в „Площад Славейков“ – излизат в сборника „Близки срещи със смесени чувства“, (изд. „Колибри“). Мария Касимова ще представи лично книгата на 20 юни в градината на „Сохо“, на ул. „Искър“ № 4 от 19 ч.

Предлагаме ви един от разказите в „Близки срещи…“, който не сте чели при нас.

Жена до костите на мозъка
Мария КАСИМОВА

Някога Господ решил да награди мъжете за смелостта им. Чудел се дълго какво точно може да ги радва периодично и понеже виждал колко безстрашно посрещат раните от постоянните войни, които водели, решил да им даде… месечния цикъл.

Така в един красив ден от лунния календар всички мъже по света се събудили с леки болки ниско в слабините, а до края на вечерта на препаските им (защото, когато това станало, хората все още не носели гащи) се появили деликатни кървави петна. Мъжете, като видели, че и без бой могат да имат бойни рани, решили да го използват за нещо като като библейски пиар. Свалили кървавите препаски, преметнали ги на високи прътове и гордо да се разхождали из света, за да му показват какви са смелчаци.

Манифестацията станала толкова масова, че по едно време всички хора от мъжки пол се оказали по полета, гори и мегдани, развяващи прътовете си. Нямало кой да обработва земята, кой да ходи на лов, кой да пази селищата от нашественици – всичко останало в ръцете на жените, които на всичкото отгоре започнали доста добре да се справят.

Господ обаче, понеже не обичал някой да се перчи много-много, а и защото мъжката конкуренция взела да става доста настъпателна с това свое кърваво „предимство“, доста се ядосал на мачовската показност. Поглеждал от облака си на небето да види как вървят мъжките месечни дефилета, почесвал се по брадата отляво и отдясно, надявал се да им писне и да се захванат с делничните си задължения, вместо да се перчат едни на други, но като видял, че тая работа няма да стане, взел генерално решение. Прибрал си под мишница месечния цикъл, поотупал го от мъжки хормони и… го подарил на жените. Защото разбрал, че те ще понасят тежестта му мълчаливо и без да се фукат ще продължават да вършат каквото трябва…

Тази история ни разказваше бабата на моята първа ученическа приятелка Олга. Беше истинска баба – с бяла къса коса и очила, с добри очи и топли ръце, които готвеха най-вкусните супи и режеха най-дебелите филии хляб. Малко ми напомняше моята собствена бургаска баба, която виждах през ваканциите за по месец. Олгината баба си живееше у Олгини почти през цялата година и всеки път, когато ходех у тях на гости (почти през ден, разбира се), тя отделяше по някоя и друга минута да си поговори с нас, докато се увери,че сме изяли това, което ни е сервирала. Оля беше тъничка като брезичка и точно толкова бяла. Както ви казах, имаше някакъв проблем със сърцето, което започваше да бие неконтролируемо, ако се умори или разстрои. И понеже не се хранеше достатъчно, баба й беше готова да ме натъпче до носа, стига само да дам добър гастрономически пример на внучката й. В края на краищата Оля изнервено буташе баба си да излезе извън рамката на вратата, тя усмихнато довършваше поредната си поучителна история, а аз кротко се усмихвах и ядях.

За няколкото прогимназиални години Олината баба ни разказа безброй малки и големи истории. Аз обаче съм запомнила само тази. Сигурно защото я разказа някак точно след като споделих с внучката й най-голямата си тогавашна тайна…

Аз (шептя, бузите ми се покриват с червенина, от притеснение ме избива на нервен смях): Оли, искам да ти кажа нещо!…

Оля (зелените й очи се разширяват, предвкусва Тайната): Каквоооо…? (и тя шептейки).

Аз (след дълга пауза): Ами… аз имам… имам… (поемам си дъх и изстрелвам всички думи една зад друга, преди да съм се отказала да ги изговоря изобщо) азимаммесеченцикъл!

Оля (очите й почти ще изпаднат, веждите й опират в косата от повдигнатото в почуда чело, а долната й устна постепенно се отваря, за да остави снежнобелите й зъби да отпуснат въздишка в знак на изумление): …

Аз: И знам, че съм само на девет и четири месеца, обаче… (една дебела сълза се стича по бузата ми) обаче затова съм сигурна, че съм ненормална и сигурно на двайсет и пет ще имам бели коси и бръчки, а на трийсет ще умра!

Оля не откъсва очи от мен, а аз вече ридая за обречеността да си отида от този свят така млада и така сбабичосана на двайсет и нещо заради този пусти цикъл, който реши толкова рано да схруска детския ми живот и да го превърне в женски.

Мълчанието е единственият свидетел на моята горка мъка, а ръката на Оля постепенно се плъзва по рамото ми, за да ме прихване в онази прегръдка, която само приятелките могат да си дадат една на друга. Домашно плетеният й пуловер мирише на прясно изпрано със селски сапун и традиционната супа, сготвена от баба й. Ръцете й са меки, а русата й коса гъделичка носа ми, по който тъжно и самотно се спуска втората дебела сълза. Сърчицето й бие лудо, което бързо ме връща в реалността.

Аз: Обещай, че няма да казваш на никого! И че като играя физическо, няма да ме издаваш! И че ще ме проверяваш, като ставам от стола, да нямам червено петно на дупето! И… Оли, аз ненормална ли съм?!

Олга се вкопчва в мен, обещава ми да прави всички тези неща и след това до края на часовете ме гледа по един ообено уважителен начин. Или поне на мен така ми се струва.

Ден по-късно съм у тях, набивам сандвич с пържен мек салам и бял заводски хляб, а Оля се опитва да избута баба си от детската стая, кандърдисвайки я да ни донесе сок. Тя обаче инатливо се е запряла в рамката на вратата, опряла е карирания си пантоф в стената като контра на пилещарската мускулатура но Оля и изведнъж изтриса ей тая история за мъжете, Господ и месечния цикъл. На първото изречение Оля се опитва да я спре с огнестрелна поредица от „бабо, бабо, бабо, бабо…“, но тя твърдо е решила да ни разкаже менструалната притча, и това си е. Не съм сигурна, че ни я е разказала точно така, както аз сега я предавам – твърде вероятно е по стар фолклорен принцип да съм поприбавила някой и друг метафоричен нюанс. Важното обаче е друго…

Всъщност се сетих за Олината баба и нейната успокоителна история (убедена съм, че това си беше нейно решение по бабешки да ме погали по главата, да ми каже, че изобщо не съм ненормална, след като внучката й е споделила с нея моята голяма тайна, защото сега, вече като голяма жена, харесвам солидарността в нея). Тя цялата е измислена така, че след като я узнаеш, бързо да я направиш своя – като посвещение, някакъв вид инициация. Сигурна съм, че това беше най-първият от всички моменти, в които се почувствах щастлива да съм жена. Малко даже горда от това – вътрешно, по момичешки. Въпреки разните там други подробности, които така дълбоко ме депресираха на онази възраст, като фактd, че нямах никаква талия, или леко облото ми коремче и увисналите ми рамене, с които се опитвах да скривам неравномерно порастващите си гърди.

Тогава, в онази детска стая, докато предъвквах сандвича си, за първи път се усетих като член на някакво много специално общество – това на жените. На онзи биологичен вид, който е предпочетен от цял един бог, при това само защото умее да се справя скромно, без биене в гърдите и мерене на предници.

В годините след това имах възможност много пъти да се почувствам добре в женската си кожа. Например тогава, когато изпод собственото ми тяло се раждаха нови хора – децата ми. Когато изпитвах върховното удоволствие на любовта и съществото ми трепереше от най-магичната част на любовното съприкосновение. Или когато успявах да прегърна някого точно в онзи миг, когато допирът беше единственото нещо, от което се нуждае, и женската ми интуиция беше уловила тази нужда.

Истински горда, че съм жена, съм се чувствала и когато мъже са плакали на рамото ми. А аз съм била благодарна за това, че са споделяли тази своя слабост с мен и са се доверявали на личната ми сила да ги подхвана за раменете и да ги избутам в правилната посока.

Харесвам си женската душа. Защото благодарение на нея успях на няколко пъти да срещна смъртта в очите, да я очаквам в компанията на още други, все вълшебни жени и да я пусна да си свърши работата по най-спокойния за всички начин. Защото и тя, смъртта, със сигурност трябва да е жена. Иначе няма как да понесе тежестта на най-трудната работа в природата – да сложиш край на живота.

С женските си пръсти направих много неща. Преработих тонове храна и я сготвих за някого. Изпрах километри пране и облякох с него други хора, домове и празници. Изчистих стотици прозорци и избърсах килограми прах, за да осигуря на тези, които са ми важни, уюта, който ги прави щастливи. Любих достатъчно мъже, на които дадох цялата женска сила, която съм носила в ума, сърцето и слабините си. Боядисвах стени, обработвах земя, карах автомобили, мъкнах предмети. Но и приспивах деца, галех главички и очи, докато се унесат, шиех паднали копчета, бърках лекарства, превързвах рани, подстригвах коси, гладех ризи, удрях шамари, носех тежко, палех огньове, бършех сълзи, носове и дупета, чоплех фалшиви етикети, чесах въшлясали коси и изгорели гръбчета, дезинфекцирах тоалетни, наливах бензин, докосвах мъжки гърди, гримирах се, чистих повръщано, засаждах цветя, скривах очи, правех сянка с длан, махах за поздрав, показвах среден пръст…

Бях и съм всичко това. Бях и съм тази жена. Дребната, с плътния глас и овчия поглед. С талията, дето така и никога не се появи. С вечните няколко килограма в повече. С изядените кожички около ноктите – навик, от който така и не успях да се отскубна. В не толкова дългия ми женски живот се случи толкова много, че понякога отново си мисля, че животът ми ще е твърде кратък – иначе просто би било загуба на енергия толкова много неща да ми се случват в толкова кратко време, така концентрирано.

За всичките си женски години на тая земя разбрах няколко важни неща. Да си жена, е страхотно. Да си точно тази жена, която си, е божествено. Разбрах, че ужасно много обичам мъжете и че благодаря на всеки от тях за урока, който волю или неволю ми е дал. Разбрах, че любовта е единственото нещо, заради което всичко си струва – и сълзите, и самотните нощи, и глупавите признания. Научих се да обичам себе си. Такава, каквато съм, с всичките ми малки и големи несъвършенсва. Защото аз съм тази, която, докато се чудеше как ще се справи с това и онова, оказа се, се е справила. И защото аз съм тази, с която живея сега и до края на живота си. Харесвам това момиче!

Следващите текстове са малките откровения на точно тази жена. Не й се сърдете, ако не мислите като нея – тя не пише, за да се хареса, а за да сподели. Бъдете съгласни или несъгласни, упреквайте я, вярвайте й, подигравайте й се, съмнявайте се, смейте се, плачете – единственото важно е да знаете, че тя каза това, което мисли – така, както то отеква в главата й. И ще ви е благодарна да го съпреживеете така, както сърцето подсказва. Като жена на жени. Като жена на мъже. Като човек на човек. С малкия привкус на богоизбраност, демонстрирана от Бога чрез месечно изпускане на кръв…