Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Кастрация на цивилизацията

Чистка в Турция, невиждана в Европа поне от 50-те години насам

Едва отминал опитът за преврат, Реджеп Ердоган започна да говори открито за връщане на смъртното наказание. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Кастрация на цивилизацията

Едва отминал опитът за преврат, Реджеп Ердоган започна да говори открито за връщане на смъртното наказание. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Опитът за преврат отмина, както и заглушената от него трагедия в Ница. Започна чистката. Къде отива югоизточната ни съседка – и какво следва за всички нас при очертаващия се сценарий за бъдещето й? То изглежда все по-тревожно.

Турция е страна на поне два региона: Балканския полуостров и Близкия Изток (а за наблюдателите от Западна Европа – Близък и Среден Изток, защото Балканите също са част от стария Левант). Но Турция е страна и на две големи крайбрежни пространства: черноморското и средиземноморското. Границите ѝ създават пред всяка турска власт ангажименти и рискове, наследени още от Източната римска империя. Всяка държава, разположена около Проливите и в Мала Азия, винаги е изправена пред тези четири посоки на едновременни възможности и проблеми. И поне от времената на Юстиниан Велики насам империите около Мраморно море поемат предизвикателството с големи амбиции, но понякога – като Мануил І Комнин – надценяват ресурсите си. „Всичко или нищо” е хазартният девиз на много от големите водачи в историята. Други, като Андроник І, се заемат с безжалостно разчистване на предполагаеми вътрешни врагове. Днешна Турция все повече напомня Византия от по-мрачните й периоди.

Несигурно бъдеще

Провалът на офицерския преврат в Анкара и Истанбул развърза ръцете на Реджеп Тайип Ердоган и му позволи голяма вътрешна свобода: днес той може не само да действа както намери за добре в границите на страната, но и отново да избира голямата външнополитическа ориентация. Сякаш новият му избор – еманципация от НАТО и западния свят, сближаване с довчера затворената Русия – вече дори е направен. Но всъщност още не знаем дали е така и би било прибързано да смятаме, че това ще е просто едно преминаване в другия отбор. Докато следим събитията, можем да помислим за предстоящите възможности и тяхното влияние над всички турски съседи, включително България. Още повече, че вътрешната свобода на Ердоган бързо се превърна в чистка, невиждана в Европа поне от 50-те години насам.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Обезглавяване на интелигенцията

Едва отминал опитът за преврат, Ердоган започна да говори открито за връщане на смъртното наказание. Не само разбунтувалите се офицери, а и много техни колеги, които видимо нямаха общо с метежа, бяха арестувани. За два дни вълна от уволнения, разпити и арести обхвана висшия и среден полицейски състав. Следващата мишена бяха държавните служители и съдиите. Тук вече броят на пострадалите от „мероприятията на народната власт” достига хиляди. Последваха директорите на заводи и всички (нека подчертаем, всички) ректори на висши учебни заведения. Говори се за над 50 000 висококвалифицирани кадри във въоръжените сили, правоохранителните органи, държавната администрация и образованието. Мащабът и безкомпромисността на действията на Ердоган напомнят 30-те години в Съветския съюз и историческия факт на съжалението, изразено от Хитлер – че не е можел да постъпи като Сталин и да премахне неудобните за режима си офицери и служители.

Чистката не само е с шокиращи размери: тя ще нанесе огромни щети на живота в Турция, ще забави културните процеси, бизнеса, научните изследвания и индустрията може би с години. Дори самата ефективност на военната машина и на полицията ще понесе щети, защото новоназначените лоялисти на режима нямат професионализма на отстранените. А небезизвестната жестокост към задържаните, типична за Турция, ще смрази за дълго време отношенията със западните правителства, които все пак изпитват частично неудобство от дружески ръкостискания с водачи, поддържащи властта си чрез всяване на страх.

Всъщност отношението на Ердогановите лоялисти към прозападната интелигенция отдавна е неприязнено и сега получава своя естествен и безнаказан израз. Сякаш се повтарят действията на вечната ориенталска и средиземноморска тълпа, която във втори век иска християните да бъдат хвърлени на лъвовете, а в пети век започва да гори езичници. Протестиралите за парка Гези от 2013 г. са в изключително рисковано положение, защото те, както и християните, не са Ердогановият „народ”. Всъщност правителствената агресия в Турция днес напомня както изстъпленията срещу българските въстанали селища от 1876-а, така и безмилостното укрепване на новата власт в България чрез репресии от 1945 г.

Евразийска Турция

Опрян на младата и забогатяваща класа от благочестиви мюсюлмани, президентът или по-точно диктаторът Ердоган засилва властта си, запазвайки част от формалните белези на модерната кемалистка република, тоест бюстовете и портретите на Ататюрк. По непотвърдени данни в отдалечени райони е имало дори посегателства срещу доскоро недосегаемите изображения на Основателя, а това е нов обертон в публичната реалност на Турция. Религията, към която Ататюрк е имал негативно отношение, получава все по-важно място в националната политика, жените заемат все по-малко видими или все по-видимо подчинени места в администрацията, а медиите придобиват завършения облик на лоялни и позитивно настроени коментатори. Смъртното наказание, за което толкова слушаме в последните дни, може и да не бъде официално възстановено в Наказателния кодекс – това е въпрос на почти предрешен прием от страна на все по-сговорчивия Меджлис. А някои политически затворници може просто да починат – по случайност, а не заради изпълнение на присъда. Ердоган все пак не би искал Европейският съюз да има окончателно лошо мнение за страната му – Германия е ценен партньор и няма смисъл да бъде излишно дразнена – но и вече не е готов на каквито и да било отстъпки, защото се чувства едновременно всесилен, но и застрашен от „вътрешен враг”. Разбира се, преговорите за влизане в ЕС практически стигат до задънена улица, но турските власти лесно ще преживеят това. Всъщност част от поддръжниците на режима дори приемат новината с облекчение: Турция се връща към националния си коловоз или дори към славното си имперско минало, но вече като монолитна нация. Или поне такова говорене печели благочестивите нови турци, които се срамуват от секуларната република и смесват модерния турски национализъм с универсалисткото послание на сунитския ислям. Амалгама между религия и агресивен патриотизъм, който напоследък сме свикнали да свързваме само с източноправославното изповедание, но явно засяга и нехристияните.

Част от наследството на Кемал паша бива подложено на добронамерена, но твърда ревизия, а възгледите му за исляма биват заметени под килима. От Ататюрк остава само идеята за нацията: модерна, но самостоятелна и върнала си част от древните традиции. Много от светски настроените турци, собствено кемалистите, губят позициите си и поне някаква част от тях формират нова опозиционна диаспора в чужбина, особено в Щатите.

Следва може би сближаване с Русия. Не е ясно колко далеч може да стигне то – преговорите със САЩ и НАТО за бъдещето на базата Инджирлик могат да забавят открития съюз между двамата големи авторитаристи на Евразия или дори да предотвратят довеждането му до формален израз. Но телефонните разговори между Анкара и Москва зачестяват. Вече няма риск от сваляне на самолети, а режимът на Асад в Дамаск може би подобрява отношенията си с Ердоган. Не е ясно дали ДАЕШ в Сирия изобщо ще пострада от всичко това, но негласната руска помощ за кюрдските бойци намалява осезаемо, а Турция и остатъчните сили на Асад започват обща кампания против вече формиралата се кюрдска автономия. Задават се нови трудни времена за кюрдския народ.

Свиване на „кръстоносните” владения

Гърция и Кипър се боят от обострената турска реторика, но посредничеството на евроскептична Великобритания и присъствието на британски сили в Източното Средиземноморие донякъде свалят напрежението. Ердоган има всички причини да остави двете гръкоезични държави на спокойствие: новият му приятел Путин има интереси в православна Гърция (а и в кипърските банки), докато Великобритания със своите бази, макар и готова да разговаря с антибрюкселски настроени водачи като Ердоган, все пак остава лоялна към Северноатлантическия пакт. В много краен случай САЩ могат да сондират пред британските власти дали има възможност за прехвърляне на авиацията им от Инджирлик в Акротири и Декелия. Това би придало на Кипър роля, доста подобна на онази отпреди османското му завоевание: преден пост на западния свят и на антиислямистки военни операции в Източното Средиземноморие. Историята понякога се повтаря.

Между чука и наковалнята

България се оказва между две големи регионални сили с подчертано хладно отношение към Европейския съюз (а в случая на Русия – и към НАТО). Всъщност, ако Русия и Турция се сближат, България ще се окаже в положение, аналогично на това на Полша през лятото на 1939 г. – между две агресивни и авторитарни сили, сключили пакта Рибентроп-Молотов. Нашите съпротивителни сили срещу такова двойно влияние са малки. Би било интересно дали така наречените етнически партии у нас могат отново да обединят усилията си за прокарване на отново уеднаквените източни интереси. Принципната непримиримост е чужда на българския политически живот, а и в определена култура практикуването на такийя или кетман (тоест на учтива заблуда или дори сътрудничество с противника) не минава за голям грях. Реториката се променя според партийната линия.

Влиянието на Европейския съюз у нас отслабва и е възможно да се появи дори въпросът за референдум като британския: несъмнен риск пред податливото на манипулации българско обществено мнение. Неминуемо България започва да бъде смятана за все по-чужда от правителствата на Гърция и Румъния. Любопитно е дали Сърбия и Македония могат да преодолеят антитурските си традиционни настроения, ако руското влияние там действа за тази цел. И доколко Европейският съюз е способен да погледне политически на присъствието си на Балканите. Рискът за западната ориентация на страната ни е толкова по-голям, колкото по-топли са отношенията между Турция и Русия. А проруските медии у нас внезапно може да открият, че Турция всъщност е прекрасно място с дружелюбен народ, както и че ислямът е много близък по дух до православието. Разбира се, при това положение погромите срещу християнски църкви в Трабзон ще бъдат пропускани в новините – или цинично рационализирани с „преход”, „исторически момент” или „цивилизационниособености”. Неоосманизмът някак изненадващо се оказва уютен за чувствителността на местните националисти и привърженици на „особения път” и „суверенната демокрация”.

Диалектика. Такова е времето.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах