Като няма „Нобел“, ще има „Оскар“

Рядко ми се случва да се развълнувам повече от филм, отколкото от книгата, по която е написан. В края на миналата година прочетох романа „Съпругата“ на Мег Уолицър (изд. „Колибри“). Тези дни пък гледах филма „Съпругата“ на режисьора Бьорн Рунге. И двете творби са прекрасни, но не това е тема на размислите ми.

Когато четох романа, писателката ме водеше упорито и последователно до идеята за онеправданата жена в един мъжки свят. За лишената от реализация даровита писателка, връчила безмълвно таланта си на своя съпруг. Да бъде използван все пак, да не потъне в нищото. Горчива история за половото неравноправие и мъжката доминация през миналия век.

Филмът по тази книга, сниман от мъж, ми се стори по-богат на нюанси обаче. Присъстваше идеята за потъпканото право на една жена да се изяви. Ярко присъстваше, достатъчно ясна и категорична. Но имаше и още нещо, което не долових в книгата.

Режисьорът беше открил и другата страна на страданието – трагедията на несретника-съпруг, осъден цял живот до смъртта си да получава признание за чужд труд. Това също е болка, нетърпима според мен. Да знаеш, че нищо от това, което получаваш, не е твое. Да си осъден да живееш без дарба до човек, който я има в изобилие, и да станеш безгласен проводник на неговия талант към света. Като гнездо за чуждо яйце.

Двете добри творби – филм и книга – събудиха много повече въпроси и предизвикаха много повече размишления, отколкото плакатите на активистите и хаштаговете в социалните мрежи. Изкуството има тази способност – да тушира крайностите, да нюансира и превръща в цвят сянката.

Фабулата е еднаква и в двете произведения – писателят Касълман в края на дните си печели голямо литературно отличие (във филмовия вариант – Нобеловата награда за литература), обявен е за един от най-великите писатели на своето време. Но никой не знае, че всичките му творби са написани от неговата съпруга.

Сюжетът третира важен и актуален проблем – реализацията на жените в откровено мъжки свят. Но светлината на доброто изкуство осветява и разклоненията на темата. Неизбежни стават въпросите къде свършва доброволната лична саможертва и къде започва непожеланото страдание. Как се мери границата между любовта и нуждата? И наистина – кой страда повече? Този, който твори, или този, който е осъден да бъде само опаковка на сътвореното, без никакъв шанс да реализира собствената си човешка енергия за съзидание, защото просто му липсва талант.

Разговорите за размяната на ролите – прословутата „джендър“ тема – внезапно придобиват нов оттенък. Съпругът, който обира овациите и се прославя, е поел грижата за дома и децата, за да може жена му да пише „неговите“ книги. Кой е поробеният? Кой от двамата е излязъл от своята типична идентичност? И дали изневерите на фалшивия писател не са нещо подобно на изживяното от мадам Бовари – спасение от скуката на безсмисления живот?

Аз съм автор. И съм жена. Клиширани представи за обичайното ме поставят в особена ситуация – би трябвало да ненавиждам от цялото си сърце г-н Касълман. Би трябвало да съм наранена двойно в идентификацията си с Джоан (изиграна блестящо от Глен Клоуз). Но жените по природа сме по-склонни към емпатия и това разбива всички предразсъдъци. А и режисьорът умело е оставил сърцата ни да решават, без да сочи обвинително с пръст.

Затова, като човек и като автор изпитах съжаление към лишения от дарба, но обсипан с признание жалък съпруг. Не бих искала да съм на негово място никога. Но не бих страдала толкова, ако бях на мястото на съпругата му, въпреки трагичната ѝ безмълвност. Всъщност, тя казва нещо на света, макар егото ѝ да не е поласкано. Всъщност, нейните думи ще останат във вечността, дори и да са подписани с неговото име.

И тук идва истинският, големият конфликт, който Бьорн Рунге успява да формулира. Сблъсъкът между егото и творчеството, въплътен в двойния семеен образ. Това е проблем, който надскача половата определеност, не зависи от нея. Публиката повтаря името на господин Касълман, възхищава се на господин Касълман, той приема овациите, пие любовта на хората, която не е предназначена за него. И умира. Почитта на публиката продължава завинаги – към останалото в книгите слово. А то е на скритата в сенките госпожа Касълман. Безсмъртието се оказва относително.

Толкова много въпроси събужда тази история, че разсъжденията могат да се разклонят безкрайно. В една от дискусиите по този повод стана дума, че е несправедливо жените да се отдават на мъжете си докрай, без да получават същото в замяна. Несправедливо е, няма спор. Но нека заменим думите „жени“ и „мъже“ с общата дума – „хора“. Хората се отдават изцяло на хора, които обичат. В това полът не играе роля.

И когато най-после осъзнаем този факт, ще бъде много по-лесно да стигнем до болезнено нужната нова парадигма в мисленето – тази за равноправието.

И можем да се усмихнем на добрата ирония, родила се в сблъсъка между реалност и изкуство – г-жа Касълман не взима Нобелова награда, но Глен Клоуз може да вземе „Оскар“ за прекрасната си роля.