Като се вдигне байракът, гледайте чия ръка го държи

В средата на 80-те години има доказан случай на официално писмо от студентка до шефа на Софийския университет, което буквално гласи: „Уважаеми другарю ректор, моля да бъда освободена от студентска бригада поради внезапно сполетялата ме бременност.“

Случайни неща няма. Както знаете, най-добрата импровизация е предварително подготвената. Та така. Днес казвам сбогом и благодаря на подопечните си в системата на Министерството на културата, която съдбата ми даде да оглавявам цели четиринадесет месеца. И до днес не мога да повярвам, че миналата пролет нечий решаващ поглед се беше спрял именно върху мен – човек, класово-антропологически чужд, напълно неадекватен на посттоталитарния преход и практически далечен на властимащите от всички партийни цветове на тази географска територия, организирана в държава.

Израсъл със сложна астрална констелация, аз продължавам да държа на бурните връзки и бързите разводи. Затова и днес няма да ви затрупвам с клишета от заминаващ ръководител. Просто си тръгвам. Благодаря на всички онези, чийто чешитлък, лоялност и качества ме ободряваха в плуването срещу мътното и безпарично течение на културната администрация. За останалите – прошка и простете, Господ да съди всинца.

Новоназначения министър Мартин Иванов познавам като човек от сой, отличен специалист и благовъзпитан гражданин. Подпомагайте го във всичко! А от наесен, дами и господа, бъдете духовно бодри и максимално честни. Като гръмне тъпанът и се вдигне байракът, внимателно гледайте чия ръка го държи!

И накрая за онези от вас, които вярват в поговорката, че нямало незаменими, а само незабравими, припомням, че може да ми гостуват задочно на шестия етаж. Портретът ми е на 17 позиции вдясно след този на Людмила Живкова.

Вам предан,
д-р Петър Стоянович

Послепис: Нелепо е дейци на културния фронт да не се разделят с поезия. При това с най-добрата, от Миряна:

Както всички истински списатели, самотата властно ме зове.
Кой ме знае имам ли приятели,
или нямам даже врагове.
В мен се буди единакът бухал,
яхнал своя клон на терсене.
Младостта върви към шеста глуха
и светът не е до колене.
Цялата вселена ми обажда
колко ми е тежко и горко.
Аз съм дребна и досадна сажда
в будното й огнено око.
Но и с окончателното мото
„Всичко мирско чезне в пух и прах“
съвсем вярно си звучи животът,
даже през фалшивия ми смях.
Дявол знае дали има щастие.
Може би. На Господа напук.
Аз чета света като фантастика
и не искам да го зная друг.