Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Катрин Деньов: Бях твърде разголена, използвана и нещастна

На български език излиза мемоарната книга на актрисата „Самата аз“, събрала съкровените ѝ мисли между безкрайните часове на снимки

Катрин Деньов в кадър от „Дневна красавица“, реж. Луис Бунюел, 1967 г. Снимка: IMDb - Катрин Деньов: Бях твърде разголена, използвана и нещастна

Катрин Деньов в кадър от „Дневна красавица“, реж. Луис Бунюел, 1967 г. Снимка: IMDb

Когато се каже „кралица на френското кино“, трудно може да изникне име, различно от това на Катрин Деньов – лице на актьорския талант, въплъщение на чара и безспорен секссимвол. На български за първи път излиза мемоарната ú книга „Самата аз“ (изд. „Кръг“, превод Гриша Атанасов), която събира съкровените мисли на актрисата, записани между безкрайните часове усилена работа във филмите „Тристана“, „Танцьорка в мрака“, „Индокитай“ и други шедьоври на киното.

В размишленията на неустоимата актриса често личи дълбоката ú емоционалност и лични грижи в епицентъра на главоломния ú филмов успех. Но читателят ясно вижда и сложните ú отношения с актьорите и режисьорите – сред които световни имена като Режис Варние, Филип Гарел, Ларс фон Триер и Луис Бунюел.

В края на изданието е поместено и пространно интервю, в което Деньов прави още интересни признания пред френския журналист, режисьор, сценарист и кинокритик Паскал Боницер.

Предлагаме ви откъс от интервюто, предоставено от издателството специално за „Площад Славейков“.

– Казвате, че при „Дневна красавица“ нещата не са минали много добре. Сюжетът е много жесток и вие сте били много разголена…

– Много разголена във всеки смисъл на думата, но страшно разголена физически, от което страдах – имах впечатлението, че съм по-изложена на показ, отколкото бях очаквала. Наскоро го гледах отново, дори в много хубаво копие в Съединените щати. Мисля, че е много красив филм, но… продуцентите бяха изолирали Бунюел, така че не можех да разговарям с него, нито да видя суровия материал. На моменти имах чувството, че просто ме използват. Бях доста нещастна. А тогава сестра ми се оказа много важна, тя ми даде много морална подкрепа по време на снимките, беше много присъстваща и много силна. Едва след това разбрах колко много Франсоаз… Знаете ли, много е трудно да споделяш актьорски проблеми, освен ако не си близък приятел с някоя актриса, а моят случай не е такъв. И осъзнах колко много ми липсва Франсоаз, колко е жалко, че вече не мога да споделям всичко това, че само личната близост и фактът, че правите едно и също нещо, позволяват… Понякога преоткривам това с дъщеря ми днес. Защото имаме много близки отношения и в същото време тя е актриса.

– И така, въпреки че нещата са минали зле, решихте да работите отново с него. И как Бунюел…

– Не мисля, че е имал същите спомени като мен, иначе нямаше да ме помоли да направя „Тристана“, но същевременно той е човек с доста опростен възглед за актьорите… Струва ми се, смяташе, че щом аз съм подходяща за образа, трябва да даде ролята на мен. И толкова. Мисля, че гледаше на актьорите като на важни, но не и насъщни. Впрочем той не говореше много с тях.

– Дори казват, че бил глух, да, но понякога леко преигравал с това.

– Не мисля, че е преигравал. Не беше съвсем глух, но слухът му наистина беше слаб. Също така смятам, че намаляваше малко звука на слуховия си апарат, когато се уморяваше твърде много или когато му изнасяше. Много е уморително да говориш и да даваш нареждания на снимачната площадка и да трябва непрекъснато да внимаваш.

– Наистина е така. Очевидно снимките на „Тристана“ също невинаги са били удоволствие…

– О, да! Е, все пак снимките бяха страхотни. Бележниците са и довереници в трудни моменти.

– Това е една от най-красивите ви роли.

– Да, „Тристана“ е един от любимите ми филми. Лично аз като актриса предпочитам него пред „Дневна красавица“.

– Това са сякаш двете страни на… Е, нещо като теза и антитеза почти, като „Жулиет“ и „Жюстин“ на Дьо Сад.

– Да, така е.

– Защото „Тристана“ е толкова жесток… Това е филм за упадъка, за остаряването на човека…

– О, да, това е изключително мрачен филм.

– Значи, тук дневникът е бил един вид подкрепа?

– Да, подкрепа, а след това, в определен момент, и желание да се съхранят нещата… Има толкова много неща, за които после не си спомняш. Възхищавам се на хората, които си водят дневник всеки ден. Но в същото време дневникът притежава и сила. Когато го препрочиташ, когато го откриваш наново, е невероятно какви образи поражда, какви спомени с нечувана прецизност възражда за човека, който го е писал. Особеното тук е бързината… Професионалният автор на дневник е човек, който организира времето си за писане, който избира моментите си. Тук има усещане за спешност. Според мен това се дължи и на факта, че често пишех късно, след снимките, нощем…

– Нужна е дисциплина, придържахте ли се към нея?

– Знаете ли, времето е оскъдно. Завършваме късно и винаги ми трябват моменти за отдих, наистина трябва да се откъсна след снимките. След това е време да си лягам, а моментът, в който си лягам, е моментът, в който трябва да заспя, когато работя. Но такъв е начинът ми на действие, много често се налага да се работи спешно, за съжаление… Просто е така. Защото е вярно, че времето след снимките все пак не е чак толкова много. Когато снимаш, особено на чужда локация, това отнема много повече време, отколкото ако си в Париж, където се прибираш вкъщи при живота си, при децата си, при приятелите си…

– Има ги и специфичните условия в хотела, изолацията…

– Да. В Париж никога не съм си водила дневник. С Андре Тешине снимах в провинцията, но не и в чужбина, а това не е същото. Не си откъснат от света по същия начин. Често не става дума за цялостен текст, а просто за записки по горещите следи. Дневниците са нещо тайно… Е, зависи. Някои хора пишат дневника си с идеята да го публикуват… За мен това са по-скоро лични бележки, което обаче не ми попречи да се самоцензурирам, защото съм доста критична и дори и тук има неща, които предпочитам да не казвам. Даже да изглежда безобидно, може да се окаже, че е жестокост, която не допринася с нищо. Не става дума да захаросваш истината, а просто, че силата на писаното слово може да е нещо ужасно, ужасно…

– Жестоко.

– Да, най-вече, а това малко ме плаши. Писаното слово наистина е гравирано върху хартията като върху мрамор. Можеш да съжаляваш за него, можеш да го отричаш, можеш да кажеш, че е било отпечатано без твое съгласие, можеш да твърдиш, че думите ти са били изопачени, но когато е написано, то вече е написано. Отпечатаното има стойността на окончателна истина. И тази стойност на истина трае отвъд всичко, което можем да си представим.

– Когато сте водили този дневник, не сте мислили за…

– О, не, изобщо не. Не, никога!

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90