Казанът за ракия, вехтият

Седемнайсетата поред книга на Деян Енев хапе. Наречена е „Гризли“ – защо, читателите ще открият сами. Някои от разказите в нея давят, душат, ръфат… Енев твърди, че сборникът може да служи и като наръчник по творческо писане. И е степенувал майсторството си на разказвач в различните истории, поместени в книгата. 

„След толкова книги разбрах – не можеш да направиш сборник само от разкази-шедьоври, както на всички нас, разказвачите, ни се иска – пише за Енев за „Гризли“. – Затова аз избрах за пореден път по-реалистичния вариант. Вътре има осем много добри разказа и двайсет и осем добри, половината от които – четиринайсет, са по-добри от останалите четиринайсет. Читателят, който успее правилно да ги разграничи, според мен заслужава атестат „много добър читател”. Оттук-насетне всичко е в неговите ръце, включително и дебютът му като писател. А специално за ценителите съм включил и две стихотворения в проза.

Тази книга ми е много скъпа. В нея, под сивата пепел на възрастта, още проблясват истински живи въглени.“

Предлагаме ви разказ от „Гризли“.

Казанът за ракия, вехтият

Деян ЕНЕВ

Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. Като галера. С шест гребци. Много път ги чака.

Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?

Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. В морето от шума. През стърнищата, черни от дъжда. През козите барабонки по пътеките. В мъглата, във оловната мъгла. Под опустелите от лястовици жици. Сред писъка на тишината. Гургурите и косетата са само тук, по клоните наоколо. И врабчовците тук са, ей ги, в кафеза на онзи храст, като деца немирни, говорят на език, на никой непознат.

Насядали са татковците побелели в стаичката, като килия малка. Тук са. Размахват своите гребла от думи. Гребат и бдят.

Донесоха цепениците, джибрите. Всичко знаят те. Нали са гледали още от деца бащите си. Изсипаха бидоните. Огъня запалиха. Капака сложиха, лъщящ като църковен купол и го замазаха с тесто. И сетне размахаха дългите гребла на думите. И тръгнаха – към четирите посоки на този свят.

Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?

Насядали са пред казана, гребат и чакат сълзата на ракията да потече.

Те знаят кръговрата, всичко знаят – когато опустеят от лястовици жиците, когато шумата застеле пътя, сред писъка на тишината ще дойдат, ще почистят. Дърва ще донесат. Нали са гледали отколе, още от деца, бащите си. И после – като бащите си – ще седнат тежко, за да чакат гласа на медното сърце. Звънтежът в кофата. Онази песен накрая, в гърлото усукана…

Подръпват от цигарите сега и чакат, с очи, червени от жарта.

Отсреща, от баира, ги гледат техните бащи. Очи в очи. От своя малък град от камък, потънал в мъх, оплетен в здравец и бръшлян ги гледат. Очите им единствено личат от порцелановите елипси, дъждът и вятърът изтрили са лицата, и буквите на имената, изтрили са дори годините – с тирето помежду. Очите на бащите знаят – синовете побелели ще отлеят за тях най-първата си глътка.

Преди да продължат да пият сълзата пареща и с галерата си да гребат – към четирите посоки на този свят.

Натам, към синовете си далечни.

Без думи вече, само с песента, върху гърлата им усукана…

С очи, червени от жарта.