„Кажете им, че е умряла”

Тя е била красива, образована и талантлива. Дъщеря на генерал Добри Попов, герой от войните в началото на века. Била е част от столичния „бомонд”, обичала да се облича в лилаво и винаги ухаела на парижки парфюм.

В паметта на хората обаче остава като една от най-големите български писателки, автор на исторически романи.

Фани Попова-Мутафова е родена на днешния ден, 16 октомври, през 1902 г. Родена е в Севлиево, но когато баща ѝ става преподавател във Военното училище, семейството се мести в София, където тя завършва гимназия. След това се жени по любов за архитект Чавдар Мутафов, който също е изкушен от писането, и заминава заедно с него да учи пиано в Мюнхенската консерватория. Тогава и дебютира на литературната сцена. Фани е едва на 22, когато излизат първите ѝ разкази, посветени на женствеността и майчинската грижа. За 20 години, до 1944 г., тя издава 33 книги и става най-издаваният и най-популярният автор на своето време.

Първата ѝ официална публикация е разказ в бр. 155 на „Вестник за жената” от 1924 г. Но самата тя разказва, че е печатала под псевдоним още като гимназистка, макар да няма следи от тези първоначални публикации. Първите ѝ издадени книги са сборници с разкази – „Жени” (1927) и „Жената на приятеля ми” (1929). Критиката ги приема въодушевено, читателите ги харесват и говорят за тях.

Но истинският ѝ талант и голямата слава идват със следващата книга – „Солунският чудотворец” (1930), който поставя началото на известната тетралогия, включваща още „Дъщерята на Калояна“ (1933), „Йоан Асен“ (1938) и „Последният Асеновец/Боянският майстор“ (1939). С историческата си проза Фани Попова-Мутафова става първата жена в българската литература, навлязла в тази тематика. Съчетанието на историческа достоверност и романтичен наратив, ярките образи и философската интерпретация на историческите факти прави книгите ѝ неустоими за зажаднялата за подобни четива публика.

Тя не спира до Средновековието. Публикува разкази, романи и пиеси за изявените личности от българското Възраждане – Паисий, Софроний, Георги Сава Раковски, Христо Ботев, Васил Левски, Ангел Кънчев, Тодор Каблешков. През 1972 г. издава биографичен роман за доктор Петър Берон – един от най-добрите портрети на този възрожденец в българската литература.

Фани Попова-Мутафова пише още рецензии за кино и през 30-те години е един от популярните кинокритици у нас. През 1934 г. издава и детски роман „Зарко и хвърчилата”. Печели множество национални награди за литература, сред които наградата на БАН „Рада Киркович” (1933). През 1937 г. отново е отличена от БАН като „първата жена, работеща успешно на полето на историческия роман и разказа“, а книгата ѝ „Боянският майстор“ е номинирана от Министерството на народното просвещение за най-добър български роман за 1939 г.

Преди преврата от 1944 г. Фани Попова-Мутафова е и известен публицист. Основната тема в материалите ѝ са жените, тяхната роля в обществото. Позициите ѝ, макар неправилно определяни като „феминистични”, всъщност защитават традиционната роля на жената – семейството и децата са фокуса на нейното съществуване според Фани Попова-Мутафова. Тя отхвърля идеята жените да получават работа, традиционно отредена на мъжете. Парадокс, защото в този момент тя е известна и популярна повече от мнозина мъже писатели. Страховете ѝ обаче са свързани с риска от намаляване на раждаемостта като последствие от евентуална еманципация. И дава за пример хитлеристка Германия и фашистка Италия – там насърчаването на раждаемостта е издигнато в култ.

Фани Попова-Мутафова публично изразява възхита от действията на Хитлер и Третия райх. В статии от сборника „Новата българка” (1942) четем:

 „Новото, това е освобождението на арийския свят от юдейството…“;

„В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по-радостен свят“.

Интерпретира българската история в светлината на нацистките идеи, говори за „наследствената биоплазма, безсмъртната кръв, която не се променя през течение на вековете“.

Когато я разпитват в Народния съд през 1944 г., преди да я осъдят на седем години  затвор за „великобългарски шовинизъм” на 4 април 1945 г., тя заявява:

„Пишех за тържеството на фашизма като смятах, че това е новото, което ще обнови света.“

Фани Попова-Мутафова прекарва зад решетките „само” 11 месеца, тъй като е болна от астма и управляващите „великодушно“ решават да я освободят. Само че забраняват всичките ѝ книги. Съпругът ѝ архитект Мутафов е отведен в лагер. Писателката остава сама и без никакви средства. Гори книгите си, за да се стопли. Властта не я оставя на мира – не само с директни издевателства, но и с множеството слухове, които се пускат за нея. Из пролетарска София се говори, че Фани Попова-Мутафова се е разхождала под ръка със самия Хитлер. Западни издателства търсят Съюза на писателите, за да установят контакт с нея – искат да преведат нейни книги. Отговорът на ЦК на БКП на въпроса на писателите какво да правят, е кратък:

„Кажете им, че е умряла”.

След Априлския пленум в началото на 60-те години политическата обстановка в България се смекчава. Новите комунистически лидери обръщат поглед към историята, за да наложат нов тип социалистически патриотизъм. Идва време Фани Попова-Мутафова да бъде реабилитирана, макар и частично.

Принуждават я да внесе поправки в книгите си и да напише самокритични предговори. Тя пише в тях, че преглеждайки книгите си, открила в тях „известни отражения на идеалистическия мироглед, от които се постарах да се освободя“. През 1962 г. излиза ново издание на „Дъщерята на Калояна”, забранено преди това в продължение на 18 години. През 1969 г. излиза преработеното издание на „Солунският чудотворец”.

В годините на пълното ѝ отхвърляне тя се прехранва като редактор и преводач. Нейно дело са много от преводите на италианска литература на български език.

След 60-те години и възродения интерес към нея, Фани Попова-Мутафова отново се включва в литературния живот на България. Дори Съюзът на българските писатели организира честване на 70-годишнината ѝ през 1972 г., на което слово изнася вездесъщият литературен критик Пантелей Зарев.

Фани Попова-Мутафова работи активно до края на живота си и оставя няколко незавършени произведения: трилогия със заглавие „Великата река“, проследяваща историята по нашите земи от времето на траките до създаването на българската държава през VII век; роман за българската княгиня и византийска императрица Елена Драгаш; психологически роман със заглавие „Седемте цвята на любовта“.

Много от недоказаните слухове, преследвали цял живот Фани Попова-Мутафова, остават трайно в задкулисието на писателските и читателските среди. Към тях се прибавят и нови. Но книгите ѝ все още се смятат за едни от най-ярките примери за историческа проза у нас.

За нея поетът Кирил Христов казва:

„Най-високият връх, достигнат от българската жена, който напълно я изравнява с мъжа, този шеметен връх се казва Фани Попова-Мутафова. Нейните исторически романи я поставят на нивото на най-големите писатели в този жанр в световната литература.”