Към учените: Кажете нещо, което не знаем

За мен е щастие да обявя новата годишна награда за Съобщаване на Адски Очевидното в Историята на Изкуството. Първите, които я получават, са изследователите, които – според пресата – са използвали химически анализ, за да установят дяволски смущаващия факт, че рисуването на Винсент ван Гог се е променило след неговия нервен срив от 1888 г.

Ама не, наистина ли? Извинявайте, но и без това изследване си знаех, че веселите цветове изчезват след 1888-а, заменени от по-мрачно настроение, особено в лудницата. Всеки, който гледа картините на Винсент, ще види движенията и мазките на страданието, цветовете на меланхолията, които се промъкват в картините му след тази криза – призрачното синьо и демоничното зелено, заменили радостното жълто от по-ранните му щастливи лета. Той направо демонстрира психическото си състояние в автопортрета с превързаното ухо (1889).

Посещението в художествена галерия е субективен и деликатен процес на разбиране. Напоследък обаче зле приложени научно-технически методи заместват този изящен процес с мисловни къси съединения. Да „докажеш“ чрез химически анализ нещо, което знаем от десетки години, е като да откриеш топлата вода отново. Колкото и сложен термометър да приложиш, резултатът ще бъде или банален, или абсурден. Това щеше да е направо смешно, ако подобни злоупотреби с научния метод не вредяха на способността за самостоятелно наблюдение.

Няма съмнение, че точните науки могат да предложат и ценна информация за изучаването на изкуствата. Инфрачервените камери и други фотографски методи показват много за състоянието и постепенните пластове, изграждащи дадена картина. Но изкуството на Ван Гог не е създавано за компютри. Правено е за хора. „Обективни“, вулгарно позитивистки фактоиди относно изобразителното изкуство често се оказват чисто словоблудство. В тях има нещо безпомощно; те ни пречат да се вгледаме истински пред картина, висяща пред очите ни.

Преди няколко години италианският пионер на химическия анализ Маурицио Серачини направи безсмислено предположение за недовършената Леонардова творба „Поклонение на влъхвите“. След като различи скрити слоеве под видимата повърхност, той стигна до провокативната идея, че познатата ни картина в галерия „Уфици“ не била работа на Леонардо, а „покритие“.

Личното ми убеждение е, че това са пълни глупости. „Поклонението на влъхвите“ в познатия си вид е една от най-интригуващите картини на Да Винчи. Само че „откритието“ звучеше привлекателно, защото е покрито с блясъка на точните науки. По подобен начин друг изследовател скоро се опита да промени датировката на „Мона Лиза“ заради зле разбрана информация, получена след разглеждане на долните слоеве на картината. Друг път неумело приложените опити за научен подход бяха довели до смехотворната грешка второкачествена картина от ХІХ в. да бъде приписана на Леонардо.

Хайде, наречете ме сноб. Но твърдя, че подходът на учените не струва и пукната пара, ако технологичните им възможности не са равни на усета им за изкуството. Този усет се изгражда постепенно, с дълги, по необходимост субективни наблюдения. В случая е нужна и чувствителност, а не само евтина „обективност“.

Точните науки постигат обективни резултати. В изкуството обаче просто няма обективна истина. Да, разбира се, напълно съм съгласен с последното изследване върху Ван Гог – той действително е станал по-мрачен и тревожен след 1888-а. Само че това просто е очевидно. Но някой, прекарал години във внимателно разглеждане на Винсентовите творби, може изведнъж да реши че настроението на художника не се е променило, а че Ван Гог просто се е отдал на нови интерпретации на светлината и цветовете. Това също е валидна позиция, каквото ще да твърдят химиците.

Благодарение на точните науки знаем, че живеем на средностатистическа скала, обикаляща около най-обикновена звезда в не много забележителна галактика. Но никога няма да имаме такава точна наука, която да е способна да ни обясни какво виждаме в „Звездна нощ“ на Ван Гог. Данните за това са скрити в душите ни.