Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Страховете на Казуо Ишигуро за Британия след Брекзит

За ксенофобията ли гласува Обединеното кралство? Писателят твърди, че още един референдум е единственият начин да разберем

Казуо Ишигуро. Снимка: Бенджамин Макмахън - Страховете на Казуо Ишигуро за Британия след Брекзит

Казуо Ишигуро. Снимка: Бенджамин Макмахън

От миналия петък съм гневен. Изпитвам гняв срещу тези, които гласуваха за напускане на ЕС и срещу всички, които проведоха кампанията за това. После почувствах още по-силен гняв срещу Дейвид Камерън, който позволи такова сложно, влияещо върху съдбите решение да бъде взето не чрез нашите осветени от времето процеси на парламентарна демокрация, а чрез референдум, който малцина искаха и чиито условия и правила (минимална разлика? Изискуема процентна разлика за победа?) не бяха дебатирани, така че на практика не съществуваха. Гняв, защото един от малкото истински успехи в съвременната история – превръщането на Европа от кланица на тоталните войни и тоталитарните режими в заслужаващ завист регион на либерални демокрации, живеещи в почти лишено от граници приятелство – сега може да бъде жестоко подкопана от късогледото действие, предприето в Британия миналата седмица. Гневен съм, защото Обединеното кралство много вероятно може да спре да съществува само две години, след като шотландският референдум сякаш му подсигури бъдещето.

Но гневът би бил опасен водач в сегашното положение и се налага да мислим и действаме хладнокръвно. Ние сме там, където сме и все още има огромен залог, за който да играем. Всъщност вярвам, че в идните седмици ще сме изправени пред битка за самата душа на Британия. Ако бях стратег на крайната десница, щях да потривам развълнувано ръце: поне от 30-те години насам не е имало по-добра възможност да се превърне ксенофобията на Малка Англия в истински неонацистки расизъм. Всички, които не искаме да видим такова развитие, сега ще трябва да направим каквото можем, за да обединим остро разделената, объркана, тревожна, оставена без водачи нация около нейното всъщност по-скоро почтено сърце.

Как обаче?

Добре разбирам емоциите зад набиращата сили кампания по убеждаването на Парламента някак да игнорира резултатите от референдума. Но и тази, и други стратегии на измъкването на дребно могат да доведат само до катастрофа. Страната ще се окаже дори повече, може би окончателно разделена. Усещането, че не са представени толкова силно у мнозина гласували за напускане, би се засилило неимоверно. Преди всичко всеки опит да бъдат пренебрегнати резултатите от миналата седмица ще даде на крайната десница най-голямата възможност за набиране на последователи в цялата следвоенна епоха.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

В момента не можем да си позволим да бъдем водени от гняв или от чувство за собствената си правота. Сега трябва да приемем резултата от референдума и да се обединим около опцията за „лек“ Брекзит: версията, която да ни позволи запазването на свободно придвижване на хора в замяна на съхраняване на достъпа до общия пазар.

Да, наясно съм, че много от гласувалите за напускане искат да спрат „неконтролираната имиграция“. Съзнавам, че „да си вземем страната обратно“ и „суверенитетът“ за много хора са просто евфемизми, означаващи „да изритаме мигрантите“. Част от тези хора изпитват и винаги ще изпитват непоклатима омраза към чужденци, включително към бели европейци. Те са расисти. Но смятам, че мнозина други, гласували за „контрол над имиграцията“, са почтени хора, които през годините са натрупали гняв и тревога за своя живот и за перспективите пред децата си – и идентифицират имиграцията като основна причина за проблемите си. Сега тази група трябва внимателно да осмисли по-широкия контекст на решението и да прецени каква наистина трябва да бъде следващата стъпка пред страната. Защото много бързо се изясни, че лагерът на напускащите ЕС не е единен в това какъв Брекзит е спечелил. Разбира се, никой не ги е и задължавал да са наясно със себе си. Те не са партия; нямаха официален манифест; нямат официална или легално задължаваща ги колективна отчетност пред нацията. Такава е природата на референдума, противопоставен на парламентарната демокрация, която Дейвид Камерън предпочете да изостави. Но въпреки всичко, страната скоро ще трябва да вземе решение.

Почти сигурно е, че на Обединеното кралство няма да бъде разрешен достъпът до общия пазар без запазване на свободното придвижване на хора през границите. Мнозина от агитаторите за напускане знаеха, че това е така, но позволиха на по-малко приемливите си колеги да продължат да омайват електората с невъзможни обещания. Така че скоро ще бъдем изправени пред въпроса: всички ние като нация мразим ли чужденците достатъчно, че да си отрежем достъпа до общия пазар? Това може лесно да се каже и така: дали Британия е толкова расистка, че да спре да бъде водеща нация в съвременния глобализиран свят? Както и да го поставим, това е въпрос, който скоро ще трябва да бъде решен, защото както стоят нещата, сегашният министър-председател няма легитимността да преговаря за характера на предстоящия Брекзит.

Нужен ни е втори референдум – не за да преиграем първия, а за да определим ситуацията, произтичаща от разфокусиращата минала седмица. След като веднъж сме тръгнали по пътя на референдумите, колкото и глупаво да беше това, не виждам как ще направим приемлив евентуален опит за връщане към взимането на решения чрез Уестминстър. Този втори дебат ще трябва да бъде открит и недвусмислен за спазаряването на условията между края на свободната имиграция от ЕС и запазването на достъпа ни до свободен пазар. Ще се наложи да бъде дебат, в който гласувалите и агитиралите за напускане по нерасистки причини да получат възможността за разграничаване от расистите. И ще бъде шанс за онези, които инстинктивно обвиняваха европейските имигранти за напрежението в жилищния въпрос, безработицата, здравеопазването и образованието да се вслушат в аргументи, поставящи и други теми: провала на поредица правителства да създадат условия за по-достъпни наеми, банковата криза, орязването и недостатъчното финансиране на публичния сектор, дългосрочния провал в запустяването на големи области, зависели по-рано от манифактури и тежка индустрия.

Някои може и да сметнат за опасно да се хвърля ясна светлина върху расистката жилка в страната – ако наистина има расизъм тук. Какво ще стане, ако втори референдум всъщност легитимира расизма? В какво ще се превърне страната тогава?

Смятам, че тук трябва да проявим известна вяра в британския народ. Дори след шока от резултатите миналата седмица аз запазвам тази вяра. Говоря като 61-годишен мъж от японски произход, живеещ тук от петата си година. Наблюдавал съм и съм изпитвал начина на мислене на това общество от перспективата на малко, видимо чуждестранно дете, което години наред беше единственото такова в училище и в по-широкия социален кръг. Живял съм в различни части на страната по време на големите вълнения от последните четири десетилетия. 70-те и 80-те доведоха тук голям брой имигранти от карибския басейн, индийския субконтинент и Африка, докато страната беше разтърсвана от поредица икономически кризи. Но въпреки това Националният фронт, Британската национална партия и други расистки партии така и не набраха истинска сила, дори в сравнение с подобните си в континентална Европа, а напротив – проваляха се една след друга. Британия, която познавам – и която дълбоко обичам – е почтено, добронамерено място, готово на съчувствие към непознати в нужда, устояваща на пробутващите омраза агитатори от всякакви крайни движения, точно както е била през 20-те, когато фашизмът е набирал мощ из Европа.

Ако тази представа е остаряла, ако е станала наивна, ако днешна Британия не е тази, в която израснах, тогава нека поне чуем лошите новини ясно и високо. Нека знаем пред какво сме изправени. Нека разберем кои сме.

Но не вярвам да стане така. Трябва ни втори референдум „за“ или „против“ лека версия на Брекзит, така че да обединим Британия около традиционните й хуманни инстинкти. И да изолираме расистите, които днес напразно смятат, че са спечелили подкрепата на страната.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах