Ке го игра ли Кръстьо царот?

Кръстьо Сарафов се ражда седмици преди Априлското въстание – на 6 април 1876 г. в село Илинден, близо до Гоце Делчев. Израства в семейство на будни комити. Брат му Борис е известен участник в македонските революционни движения, дядо му – архимандрит Харитон – е бил бил един от най-активните дейци на църковните борби преди Освобождението. Когато Македония остава в Османската империя след Берлинския договор, семейство Сарафови се премества да живее в София. Именно оттук тръгва пътят на един от най-големите български актьори на всички времена.

Животът на Кръстьо Сарафов е драматичен като пиеса.

Първоначално се сблъсква с нежеланието на семейството да му разреши да прави това, което най-много обича – да играе на сцена. Всички опити да го отклонят свършват неуспешно. Когато е на 19, иска позволение от баща си да кандидатства за стипендия за актьорско обучение в Русия. Получава разрешение, защото баща му храни тънка надежда да се провали. Кръстьо не само не се проваля, а пленява комисията с таланта си.

Пътуването му за Петербург е съдбовно. Във влака, с който от България заминават млади бъдещи артисти, са някои значими имена – Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева. Там Сарафов се запознава и с Донка Гюзелева. Тя става неговата голяма, сбъдната, но и трагична любов.

Мелодраматичната история между тях е типична за патриархалните времена на границата между XIX и XX век. В Петербург двамата са неразделни, но родителите на Донка не позволяват тя да се омъжи за неподходящия според тях актьор. Изпращат я във Виена, където младата жена изпада в тежка депресия. В желанието си да спасят детето си, родителите ѝ дават позволение за брака. Кръстьо и Донка се женят, раждат им се три деца, отглеждани по пътищата между градовете, в които театърът пътува на турне. Донка също излиза на сцената, без да се съобразява с патриархалната практика жената да се затвори в дома си и да гледа децата. Възпитаваният в строги нрави Сарафов не харесва това и скоро семейството им се разпада. По-късно големият актьор се жени още два пъти – за по-млади актриси, но през целия си живот е близо до синовете си.

Като актьор в трупата на Народния театър, Сарафов открива многостранния си неизтощим талант – той играе всякакви роли, от трагични до гротескови.

„Почна се такава напрегната работа, даваха се толкова различни театра – нашата публика тогава не бе голяма, щото една пиеса да може да издържи много представления – си спомня той по-късно. – Трагиците трябваше да стават и драматици, драматиците – и комици, комиците – всякакви салати и какво ли още не!”

Работохолизмът му е пословичен, такава е и жаждата му за роли. Именно с него е свързана една от софийските градски легенди. В Народния театър се канят да поставят пиесата „Крал Лир“ от Шекспир. Сарафов мечтае за тази роля, но директорът на театъра Радул Канели му я отказва. Кръстьо се оплаква на брат си – героя на ВМОРО Борис Сарафов. Кръвта на македонеца кипва, той взима шапката си и на излизане подхвърля:

„Ке го играш царот!“.

Взима двама четници, самият той облича комитската си униформа и отива в театъра. Четниците застават пред вратата на директора, а Борис нахлува в кабинета с вик:

„Ке го игра ли наш Кръстьо царот? Отговорът да биде „да“!“.

Четниците надникват в този момент и питат:

„Войводо, да идем или веке го утепа?“.

Сарафов получава ролята.

По време на Първата световна война актьорът става временен режисьор на Народния театър. След края на войната Кръстьо Сарафов основава Театър „Ренесанс” и е негов директор, после е режисьор в Русенския общински театър, между 1932 и 1934 г. е директор на Бургаския театър, а след това играе във Варненския театър.

През 1937 г. внезапно е уволнен заради промакедонските си възгледи. Възстановен е на работа с изричен указ на цар Борис.

Талантът му е толкова впечатляващ, че и комунистическата власт не смее да пипне най-обичания български актьор. През 1949 г. е последното му излизане на сцена. Още приживе кръщават на него Висшето училище за театрално изкуство, днес НАТФИЗ.

Отива си през 1952 година, обезсмъртен в спомените на своите наследници на сцената.

За него Гео Милев пише едно от най-красивите си стихотворения:

Кръстьо Сарафов

Ти носиш в себе си една ужасна и прекрасна есен:
Надвесени дъги от мъченическо сребро —
луна — прожектор — ултравиолет:
Блед —
в миг посред страшна тишина
настръхват две окаляни ръце —
по тях петна от розова детинска кръв:
— О майко, как пращяха неговите кокалчета!
И ето втората луна:
надвесени дъги от мъченическо сребро —
и шепота на ужасение.
И ето третата луна.
През сините стъкла отвън
и посинялата удавена невинност:
— Братя, спрете, чуйте! —
Камбаните на цялата страна —
на всички черкви, манастири, параклиси
— ще бият — трябва — траур. —
Един велик, огромен, всенароден траур!
Ти носиш в себе си една ужасна и прекрасна есен:
И всяка реч е песен. —
Съня въжхожда във видение:
и ето третото преображение на бога:
— И питам се: де става всичко туй
което се разправя в песента?