Българската победа в Кербала, за която ни разказват поляците

Ирак, пролетта на 2004-а. Около година след второто американско нашествие в страната. Този път Саддам е свален от власт и няма да избегне бесилото. Древна Месопотамия е под контрола на международна коалиция от съюзнически войски… или поне така изглежда на пръв поглед. Останките на партията БААС, офицери от досегашната армия, смятащи, че новото правителство ще ги хвърли в затвора и радикални проповедници създават милиции за гериля срещу „кръстоносците”. Западните колонизатори са се завърнали и трябва да бъдат спрени. На фона на този зреещ хаос повечето хора просто се опитват да живеят. Веднага след последната Коледа камион, натоварен със снаряди, се е взривил в българската база в Кербала и е убил двайсет и един души, сред тях – петима българи. Още никой не подозира, че десетина години по-късно част от Ирак ще бъде в ръцете на страховита революционна „държава”, воюваща с целия свят под черния флаг на първите халифи.

Режисьорът и сценарист Кшищоф Лукашевич започва работа по филма „Кербала” (на полски „Karbala”)  през 2010-а. Сюжетът е за тридневна обсада, под която оцеляват 80 български и полски военнослужещи. Събитието е истинско. Това е най-голямото сражение, в което участват полски войници от края на Втората световна война насам. Лесно можем да си кажем, че същото се отнася и за българските момчета, но веднага ще трябва да се запитаме и за по-ранните мисии в Камбоджа.

Това е чисто военен филм. Вписва се идеално в жанра си, но понеже не е нито американски, нито руски, не предлага сълзлив патос. Дори кратките кадри със знамето са по-скоро иронични или пък поставят въпроси. Войната тук не е героизирана, не е преувеличена. Доколко реалистично са заснети сцените – това ще кажат професионалистите и запалените любители на военна техника. Що се отнася до ефекта, филмът е въздействащ. Напрежението, диалогът, акцентите, музиката на Цезари Скубишевски, операторската работа и озвучаването – всичко е на нивото, което сме свикнали да очакваме от добро полско кино. Вдъхновението от Black Hawk Down си личи и е съвсем на място. Едва прокрадващият се на две-три места хумор е премерен точно. Като всеки наистина смислен военен филм, „Кербала” всъщност е антивоенен.

Но мисля, че по-голямата му стойност е другаде. Внушението на разказаната история е почти документално. В сто и петнайсет минути са събрани и разговорите с дома („Не се тревожи за цената на някаква си боя, тук взривиха няколко души с бомба за по-малко пари”), и прозаичните причини човек да иде войник в Ирак („Слава ли? Искам да си платя кредитите”), и мълчанието на стрелящите. Никой не крещи. Това не е онази война, в която телата са едно до друго, едно срещу друго – това е съвременна война, в нея има разстояние между противниците, човек стреля и си пести дъха. Между отделните откоси тишината е оглушителна. Всъщност сме я чували в репортажите от места като Ирак: нощни записи, в които виждаме отблясъците от изстрели и чуваме стакатото им, но не и човешки гласове. Това е Ориентът, но не онзи от приказките.

Капитан Гжегож Калицяк (Бартломией Топа), командуващ осемдесет неопитни войници, разположени в кметството на Кербала, не е сигурен какво да прави, ако започне нападение от хората на новия „махди” Муктада ас-Садр. А нападението определено ще започне, защото това е свещеният за шиитската секта град Кербала, където е загинал имам Хюсеин. Времето е пролетта на 2004-а или 1425-а от Хиджра. Предстои празникът Ашура. Американците са далеч. В кметството са задържани и няколко десетки арестувани джихадисти. На новосформираната местна полиция не може да се вярва много. Не е ясно докога ще стигнат мунициите. Най-сигурната защита се оказват разположените на същото място също осемдесет български ветерани от други мисии под командването на капитан Гетов (Христо Шопов). Гетов е самоуверен и леко насмешлив, нищо ново за изпълнителя на Юлиян Кордек от „Карол. Човекът, който стана папа”. Такива роли са като писани за Шопов.

В крайна сметка това е историята на една обсада. Поляците и българите издържат и оцеляват без жертви. Нападателите са отблъснати. Битката е спечелена, макар че може и да не се стигне чак до ордени и премии. Като помисли човек – това е най-новата българска военна победа. Факт, за който не знаехме много, а сега ни е разказан от Кшищоф Лукашевич.

„Кербала” (Полша, 2015), реж. Кшищоф Лукашевич, се излъчва в рамките на „София филм фест“.