Кирил Кадийски: Че кой може да ти отнеме робството бе, робе!

Кирил Кадийски, когото мнозина световни умове са посочвали като „най-значимия поет на своето поколение“, наблюдава с тревога реалността у нас, опитите за излизане от тежкото положение и начините, по които става това. Сравнява прехода в България с безкрайна война, за която обвинява политиците от всички политически окраски.

Светът изглежда обречен и в сонетите му:

О, мозък, лумнал цял от спомените за самото сетне,
отдавна преживяно: бедствия и кризи,
видения от огън, кръв и смърт!

Обречен свят! Дори и да просветне –
ще бъде взрив. И усмирителните ризи
на всички облаци безумците не ще смирят.

(Из „Битие. Изход“, 2014)

В интервю пред „Площад Славейков“ Кадийски размишлява за безумствата в днешна България, за липсата на смелост у родните интелектуалци преди и след 1989 г., за метаните им пред силните на деня и как въпреки „калпавщината“ ни, българската държава парадоксално устоява хилядолетия: „Дали пък не е такава съдбата ни – да сме хамелеони и да оцеляваме в джунглата на живота?“

Кирил Кадийски е най-превежданият български поет във Франция, където творчеството му е изцяло публикувано в петнадесет отделни книги и събрано последно в едно триезичното издание Poèmes. Poems – на български, на френски (в превод на Силвия Вагенщайн и Никол Лоран Катрис с участието на автора) и на английски (в превод на Ан Даймънд). Негови книги са издадени в Испания, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония. Стиховете му са преведени на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, шведски, финландски, турски, руски, белоруски, украински и др. езици. Той е автор на единствената в българската литература книга с палиндроми.

За 70-годишнината му през 2017 г. прочутата му литературна анкета пред критика Светлозар Жеков ще бъде отпечатана във Франция от издателство „Мишел дьо Мол“.

– Издателката Божана Апостолова излезе с призив за спасение на България. Казва, че народът ни върви към бездната, без да усеща това, защото европейските фондове закърпват дереджето, но какво ще стане, когато тези пари спрат…“. Вие подкрепяте ли инициативата й за създаването на Комитет за защита на България?

– Щом Божана Апостолова се е намесила в спасяването на България, значи ножът е опрял до кокал.
Това е лека закачка с колежката, която, разбира се, съобразно своите възможности и представи за помощ прави все нещо в тази сфера. Да го отчетем като плюс. Никой, който се вълнува от съдбините на България, не може – и не трябва най-вече! – да подминава което и да било усилие в тая насока. В държавата наистина се случва нещо много тревожно. Притеснява ме както реалността, така и опитите за излизане от положението и начините, по които става това, ако щете… Най-прост пример: отстраняването на министъра на образованието Тодор Танев. Пресата пита: „Защо толкова късно?“. Ами защото едва сега е решил – или сколасал – да се намеси министър-председателят. Ако трябва да бъдем по-точни – не го е сменил, а направо изритал. Министърът на образованието цяла година ръси бисери на словесната глупост, нещо повече – върши дивотии, и всички чакат премиерът да го отстрани. В обществото вече се е създало едно паразитно мнение, че министър-председателят е слънце, което трябва да огрее навсякъде и това се превръща в още по-паразитна практика. Не само по върховете, на всички нива трябва да има естествени клапани за регулация.

– Как си обяснявате неспособността на властта да ограничи „дивотиите“, които изскачат на всички нейни нива? 

– В Европа е имало трийсетгодишна война, която в един момент е свършила. А тук скоро ще станат трийсет години от началото на този безкраен преход и аз не виждам кога ще свърши той и ще свърши ли. Всички политически сили, до една, без оглед на тяхната окраска, са виновни за това, че позволиха чиновничеството, бюрокрацията на всички нива, полицията, че и армията, да се корумпират. Държавата позволи тези хора да диктуват нещата и да я поставят в смешното и унизително положение да не може да се справи с тях. Вече започвам да се замислям дали това не се прави целенасочено. Не е въпрос само за неспособност на управляващите, а по-скоро съзнателно избрана, подривна политика да се деградира държавата, да се доведе до този упадък. Тези, които ръководят и ще ръководят, имат за цел да се създаде впечатление, че няма институции. И тъкмо тази липса на институции, вината за която може лесно да се прехвърля на предходниците, е чудесно оправдание на управленската им некадърност и причина да се вършат безобразия, от които няма как да не се облажат.

– Божана Апостолова предлага натискът за промяна да бъде извършен чрез журналистите и интелектуалците…

– Кои интелектуалци, госпожо? Защо се заблуждаваме, че имаме интелектуалци. Нямаме такива, нямаме. Защото тези интелектуалци бяха деградирани – бавно и полека. Не може да се смяташ за интелектуалец, духовен водач на нацията, и да правиш метани пред президента, да му редиш панегирици – както стори това т.нар. професор Михаил Неделчев. И защо? Защото му дали орден, видите ли! Няма ли кой да го дръпне за орденоносния ревер (аз не мога, тъй като от двадесет години се възмущавам от отвратителното му държание и в литературата, и в политиката, където беше за кратко и от която беше изхвърлен) и да му каже: „Това е унизително, господине! Като не мислиш за себе си, мисли поне за литературата, с която някои все още те свързват!” Сартр отказва Нобелова награда. Борис Христов отказа орден „Св. св. Кирил и Методий – първа степен“. Иван Теофилов отказа орден, не помня какъв. Дават му го на 80 години. На творец от неговия ранг! И то втора степен. Кой ги раздава тия ордени и има ли си понятие кой кой е в българската култура?!

Ние, творците, може да имаме всякакви разногласия и в творческо отношение, и в политическо, и в каквото искате. Но когато се говори за непреходни стойности, длъжни сме да си даваме сметка за цената. Не може да претендираш, че си интелектуалец, а да се слагаш на властта по този начин. Не може като един Едвин Сугарев да се лигавиш с живота като такъв, за да шантажираш тия, с които не си съгласен. Като ще умираш – умри като човек. Примери много. Има пистолет. Има отрова. Стига да имаш Тодор Александров до себе си, който да ти ги донесе. Ако ли не – продължаваш да си вземаш хапчетата. И преставаш да се слагаш в услуга на която и да е партия, още повече на такава като ГЕРБ. Спираш да пишеш поръчкови книги, обслужващи политически интриги, все едно чии са. Това е недопустимо за един интелектуалец.

– Нашите интелектуалците не бяха достатъчно смели не само преди 1989 г., но и по време на прехода, защо, г-н Кадийски?

– Каква смелост! За да е смел интелектуалецът, той трябва първо да е творец от висока класа. Ние такива творци нямаме. Вземете хилавите творчески съюзи, които продължават да съществуват. Там бяха рекрутирани верни, предани хора, които да не създават проблеми на властта. Властта се смени, тези хора останаха – без каквото и да е прилично творчество, неспособни да вършат някаква що-годе ползотворна дейност, продължават да хленчат държавата да ги обгрижва. Малцината, на които би могъл да им се чуе гласът, мълчат, по собствено желание най-вече. И омерзени ще продължават да мълчат. Тук-там се казва нещо, но то потъва в морето от дивотии и шумотевица, целящи тотална подмяна на стойностите, формирането на нация от тъпаци, над която се властва лесно. Резултатите са вече налице – по-бързо, отколкото някои може би са очаквали.

Бойко Борисов не е чел Макиавели, но неговите кукловоди са го чели. И му осигуряват тоя комфорт – да няма край него хора с по-високи ментални възможности. И като знаем вече какво е неговото ниво – ето какво е под него. Градобитнина. Министрите му са или средностатистически даскалици – в най-добрия случай, – или, ако ги видиш в трамвая, ще кажеш – домакиня, тръгнала на пазар. Лошото е, че вече са забравили цената на хляба. Една от тях измислила да глобяват клошарите. И то по хиляда лева. Ще вземе на босия цървулите. В парламента – още по-зле. Отхранена опозиция, която крепи управляващите с опълченски усилия, защото падне ли заветният хълм, някои никога повече няма да седнат на депутатската банка.

Само около парламента – почти идеално. Бодри протестъри – красиви и с платени данъци и сметки за ток – са наизлезли барабар с домочадието си и пуделите и чакат. Знае се какво. Който намира описанието ми на протестърите бледо, да прочете това на Георги Господинов – тук писателската ми дарба немее. До протестърите – и нашите „интелектуалци”, някои хем протестъри, хем интелектуалци. И единствени, както им подобава, раздирани от противоречия – като ще се протестира, само хабилитираните лица ли ще имат привилегията да лягат на жълтите павета, или и тези, които не са хабилитирани, но по стечение на ред обстоятелства били вече и професори. Макар и в НБУ! Борбата не е почнала, а те вече изготвят списъците с имената на активните борци. И патриоти, що патриоти, в народни носии и лозунги „Искаме си робството!” Че кой може да ти отнеме робството бе, робе! Те онова може и да не ти го признаят, но ти отдавна вече си се набутал в ново робство. Поредното! Халал да ти е! Само дето Кирил Христов го няма, да се провикне: „Недоробувал си е този народ!” И Стоян Михайловски да развърти бастуна: „Не сме свободни българите, само сме освободени!”

За да е смел интелектуалецът, той трябва първо да е творец от висока класа. Ние такива творци нямаме.

– Освободени сме, свободата на словото днес е свобода на омразата, а за свободата на пресата вече май нямаме какво да кажем?

– Нямаме. Всички се занимават със силиконовите гърди на едикоя си, с това на колко години е започнала да се съблича за пари и чий любовник в момента е отмъкнала. На обществото се натрапват образите на нестойностни и незаслужаващи никакво внимание персони. Не може една курва, с извинение, чието върхово постижение в живота е елитна проститутка, да ни занимава със своите пикантерии или с проблемите на застаряващия си любовник. И това не е минал етап. Напротив – засилва се фабрикуването на такива персонажи, за да може да се руши ценностната система и на подрастващите. Какво ме интересуват мен, или когото и да било, словохотливите джуки на Ицо Петрофф! Който бил музикант, но му пречили да се изявява, понеже бил – видите ли – борец за гей права. И в същото време напада Слави Трифонов, за когото не мога да кажа, че ми е особено симпатичен, както и онзи, дето се кани да става президент – Радан Кънев. И двамата, горките, изобличени – били гейове. Жертви, така да се каже, не на един гей, ами на баш гея! „Смешна жал, нелепа жал!” Няма ли кой да му дръпне ухото на тоя (тая) и да каже:

– Чакайте сега, вие борец за гей права ли сте? И ако сте такъв, защо обвинявате в гей авантюри тези двама?…

Виждате ли къде е парадоксът: крадецът вика „дръжте крадеца“. В България всеки може да бъде омаскарен, на някого може да му бъде разбита не само кариерата, но и живота – дори да му бъде отнет самия живот и за виновните да не последва нищо! Та и тоя сега – загрижен за моралния облик на един кандидат за президент. Ами радвай се, бе, Ицо, че човек от твоите подопечни ще седне в президентското кресло. То само от педераст – в истинския смисъл на думата – не е оцвъкано. Да ме извини институцията, която ценя и уважавам.