Кирил Кадийски: Че кой може да ти отнеме робството бе, робе!

– Вие сте сред най-значимите поети на нашето време – защо в медиите предпочитат да канят не вас, г-н Кадийски, а персонажите, които описахте?

– Съпругът на една моя колежка – известен столичен психиатър – беше казал за мен: „Кирил Кадийски може и да целуне някому ръка. Но ако му поднесат задник, той ще отърчи до вкъщи да си обуе абитуриентските трандафори“. Знаете ли какво е трандафори? Едни много остри чепици от времето на моята младост.

Един интелектуалец може да е склонен към компромис. Дори е необходимо понякога да се правят компромиси. Както пише Стефан Баке на базата на крамолната анкета, която Светлозар Жеков направи с мен преди петнайсетина години: „Кадийски е правил компромиси, но в рамките на допустимия и полезен компромис“. Това го пише един французин, който е чел анкетата с лупа. Компромисът не е нещо лошо в политиката, както и в изкуството. Но трябва да бъде много точно премерен. И ако съм склонен към полезен компромис, то аз не съм никак склонен да правя компромиси пред тези, с които споря. Трябва да поддържаме ясна и категорична позиция. Аз не съм си позволил да изпитам удоволствие от непозволени компромиси.

– С вашата поезия съществувате като в паралелна вселена на обществото. Защо няма сечение между двете?

– Съпротивлявам се… Вижте, случи ми се нещо парадоксално. Аз съм издал гигантска антология на руската поезия, да не говорим за моето творчество. И за да представят този том по националната телевизия, забележете, се наложи да се намеси един приятел – иначе просто нямаше никога да ме поканят да представя тази емблематична книга. Може би защото е руска. Кой знае. Някога ме изключваха от комсомола като проводник на западно влияние, превеждах Вийон и Рембо. Сега сигурно искат да ме няма заради Лермонтов и Блок.

– Нуждаете се от връзки, за да ви представят по телевизията?

– Как другояче да го наречем? В същото време има дежурни хора, които по всеки въпрос в сферата на изкуството, по-конкретно на литературата, са готови да се изявят за пореден път – ще се изкажат и за детските книги, и за преводната поезия, и за оригиналната. И за четенето, и за писането. Вие ги знаете кои са.

– Има ли сред новите поети такива, които ви грабват?

– Разбира се, че има. Тук някои се мъчат да създадат усещането, че аз едва ли не съм някакъв противник на новото в изкуството. Не съм. Противник съм на това, което се представя за ново, без да е ново, защото е банално. Един Васил Балев, да кажем, издаде великолепна книга. Манол Глишев пък е момче, което ми напомня за моите бурни младини. Ентусиазиран. Понякога върти на по-високи обороти, някой път каишът плющи и превърта. Но талантлив като поет, ще помъдрее като остарее… Има един преводач, който преведе Рьоне Шар великолепно – Златозар Петров. Ще кажете, че съдя от висотата на някакви по-строги критерии. Но в изкуството никой няма право да съди от ниско ниво.

– Някои съдят с патриотични подбуди – нали е българче, дайте да го подкрепим.

– Наскоро четох в пресата друго: „Докога ще се правим на патриоти и няма да признаваме чуждото!“. Ние сме длъжни да бъдем патриоти, но не знаем мярата. Да не признаваш чуждото, когато е наистина добро, не е никакъв патриотизъм. Както и да се залъгваш, че твоето е добро, защото било българско. Или това „Горд съм, че съм българин!” А като го попиташ с какво по-точно е горд, не може да ти каже.

Аз, когато ми причернее и кажа, че се срамувам, че съм българин, мога да се обоснова. Срам ме е, че принадлежа на народ, който може да извади на показ десетки талантливи хора, а не може да се организира и да направи общество, в което да живее достойно, да не го мамят, да не го крадат, кой откъдето завърне, да не го пребиват и убиват, да не го прокуждат от дома му, да не го командорят по-некадърни от него.

– Малцина сред левите и десните интелектуалци у нас ще си кажат нещо повече от „добър ден“, вие с кои предпочитате общувате днес?

– Приемам творци от всякакъв тип политическа окраска. Бях наскоро редактор на стихове на Пабло Неруда, преведени от Никола Инджов, които предстои да излязат в „Колибри“. Неруда е колосален поет. Какво от това, че е комунист! Или Езра Паунд бил сътрудничил на Мусолини. Какво от това? Да вземем и Кнут Хамсун… Можеш да ги порицаеш за политически постъпки, ако има такава. Но не можеш да му отричаш творчеството, ако е голям автор.

– Как приемате политическите позиции на съвременните български автори, например на Георги Господинов?

– Най-ярката позиция, която е заемал Господинов, е да каже в прав текст, че Владо Трендафилов не е никакъв поет. И то защото онзи го беше захапал нещо. Но тази позиция не е политическа. Така че какво да добавя?

Вижте още: „ЛИБЕРАСИОН“ ЗА ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ: ЧОВЕЧЕ, КАК БУДИ ТОЗИ СВЕЖ ПОЛЪХ!

Преди десетина години по телефона ме канят в Министерството на културата да участвам в някакво жури. Питам кои са другите, журито предполага колективна работа и не мога да бъда с хора, които не ценя и уважавам. Ще имам проблеми с тях, „идейно-художествени”. Дамата ми съобщи няколко имена. Питам с престорено наивен глас за Георги Господинов, а тя като се притесни: „О, извинете, извинете! Пропуснала съм! Има го!“ Отвръщам: „Госпожице, не се притеснявайте, дори Георги Господинов да не е в журито, нищо страшно. Аз само се пошегувах!” А тя: „Не, не, той е тук, моля ви, ето го!“ Ето, виждате какви приоритети вече са се създали! В радиото друга дама ми сподели: „Георги Господинов ми е контингент от Асамблея „Знаме на мира“. Някакъв конкурс спечелил като дете.

Стефан Цанев разказа, че бил някъде в италиански университет и го питали дали познава Георги Господинов. Той отвърнал: „Не само го познавам, но имам честта да живея в една епоха с него“. Стефан си е направил гаргара, но аз съм казвал винаги, че ценя у Георги Господинов чувството му за пласиране на собственото творчество. Това е важно. В тая насока съм се учил от Николай Кънчев, Бог да го прости! Творецът освен да пише, трябва да може да си пласира творбите. Кънчев успя да се наложи в чужбина. И то сам. Без помощта на държавата, тъй като не беше нито председател, нито зам.-председател на Комитета за култура. Нещо повече – въпреки всички пречки, които му се слагаха. Вървял съм по неговите стъпки в това отношение. Щом си произвел някакъв продукт, от който смяташ, че ще има полза за твоята страна, въпреки пречките – ти си длъжен да намериш начин да го покажеш. И аз го направих. Виждате резултата.

– Какви пречки имахте по онова време?

– По време на режима ни пречеха, но не успяха да ни попречат. И на Кънчев, и на мен, и на Биньо Иванов, и на Драго Петров. Нас ни тероризираха. Измъчваха ни. Не в прекия смисъл на думата, разбира се – за Драгомир Петров Сегерс пише „поет от семейството на стария Милош и Рилке” (цитирам точно), а тук един умствен пролетарий, Иван Попиванов, доцент по онова време, го съсипва в рецензия „Плодовете на жалкото лирикоподобие” или нещо подобно, тук не цитирам точно, но глупавият смисъл е този. Кънчев не го печатаха дълги години, приеха го в Съюза на писателите вече побелял. Мен изобщо не ме приеха. Идваха и ми казваха – всичко ще ти се печата, но няма да бъдеш никога член на Съюза на писателите. Обяснявам си го с параноични страхове у някого, че всяко надигане на глава над членската маса, която беше държана в пълно подчинение, ще му създава дискомфорт. Но не можаха да ни попречат да си напишем работите. В момента публикувам всичко, което съм написал от 65-та година насам. Така е, защото не съм си позволил да публикувам тогава нито един ред, от който днес бих се срамувал.

– Ваши колеги са писали творби, посветени на Партията, но се представят за дисиденти…

– Да, и сега не могат да си издадат съчиненията. Трябва да изхвърлят, да зачертават. При мен няма такова нещо. Знаете ли, трагедията на българската литература е, че някои са талантливи априори, а се реализират като абсолютни глупаци.

Трагедията на българската литература е, че някои са талантливи априори, а се реализират като абсолютни глупаци.

– Някои казват, че най-превежданият български автор в чужбина е Антон Дончев. Други – че е Георги Господинов. Вие не бихте ли могли да претендирате за същото?

– Не е важно кой има повече публикувани книги, а как се приемат там. Какъв е КПД, така да се каже. Георги Господинов, жив и здрав да е, нека да напише много хубави книги. Но той пише малко, няма голямо творчество. Може пък това да е самодисциплина, която заслужава адмирации. Когато си на 50 години обаче, не можеш само с два или три романа да излизаш на световния пазар. Тук има и нещо друго – да улучиш точното време, когато да се появиш на тепиха. Ако излезеш много рано, има опасност (дай Боже повече такива опасности!) да те харесат и да кажат: давай още. А ти да нямаш, да не си си написал големите работи, казано по-просто.