Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Кирил Кадийски: Че кой може да ти отнеме робството бе, робе!

Неморално е да използваш нелитературни проблеми за озвучаване на литературната си слава. Дали си гей, или си алкохолик, това няма никакво значение

„Срам ме е, че принадлежа на народ, който може да извади на показ десетки талантливи хора, а не може да се организира и да направи общество, в което да живее достойно, да не го мамят, да не го крадат, кой откъдето завърне, да не го пребиват и убиват, да не го прокуждат от дома му, да не го командорят по-некадърни от него“, казва Кирил Кадийски. Снимки: Емил Георгиев - Кирил Кадийски: Че кой може да ти отнеме робството бе, робе!

„Срам ме е, че принадлежа на народ, който може да извади на показ десетки талантливи хора, а не може да се организира и да направи общество, в което да живее достойно, да не го мамят, да не го крадат, кой откъдето завърне, да не го пребиват и убиват, да не го прокуждат от дома му, да не го командорят по-некадърни от него“, казва Кирил Кадийски. Снимки: Емил Георгиев

Една скоба за разрядка. Когато се срещнах за първи път с Ален Боске, един от последните големи на ХХ в., му подарих втората си книга „Ездач на мраморни коне” и пет-шест стихотворения от нея, преведни на френски, в ръкопис. Той ги прочете, чете ги още веднъж и ме попита:

– Имате ли още такива стихотворения?

Отвърнах:

– Цялата тази книга, още една отпечатана („Небесни концерти”) и една под печат („Пясъчно време”).

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Той каза:

– Почваме да правим твоя книга и на френски, аз ще адаптирам текстовете.

Така и стана. Той си сложи името – и не само на титула, но и на корицата, само на две книги го е правил – на томче с избрани стихове на Емили Дикинсън и на моята книга. И така – докато книгите ми на френски станаха двайсетина. Представете си, че бях отишъл веднага след излизането на сборника „Лирическо ято”, където първата ми книга „Лампа” беше осакатена до 15 стихотворения. Какво можех да кажа:

– Ами имам, още десетина стихотворения.

И разговорът щеше да приключи, преди да е почнал.

Бях приятно изненадан, случайно ровейки из интернет: един австралиец, литературен критик, Натан Ондрос, пише, че пътуването му до Франция било ознаменувано с откриването на Кирил Кадийски. Отишъл във Франция, попитал за нещо ново и му дали моята книга със събрани стихове на френски английски и български, която има и второ издание в престижното издателство „Ле бел летр”. Аз съм единственият български поет, при белетристите не знам как е, който има ексклузивен договор за всичко написано и което предстои да бъде написано с едно издателство, което се явява и мой литературен агент.

– През годините сте получавали и много похвали. Марин Георгиев вижда у вас излъчването на Моисей; Георги Цанков ви сравнява с Яворов – „един външно успокоен Яворов, един драматизиран Далчев, един поосвободен от мекотата на усещанията Дебелянов“. Как посрещате подобни ласкателства?

– О, ако бях човек, който приема ласкателства, досега да съм навирил нос и да заявя в интернет: „Аз съм алкохолик и няма да се откажа от алкохолизма“. Не, не занимавам околните с моите телесни и умствени недостатъци. Въпрос на личен избор е дали ще пиеш или не. И Хемингуей е пиел, но не е занимавал обществото с пиенето си, а с писането си; не със стареца, в който постепенно се е превръщал, а със „Старецът и морето“ – книгата, за която получава Нобел. Намирам за неморално да използваш нелитературни проблеми за озвучаване на литературната си слава. Дали си гей, или си алкохолик, това няма никакво значение.

– Далчев казва, че талантливият човек е неприятен. Според вас дали проблемите на днешните интелектуалци не се коренят в това, че искат да бъдат приятни на всички на всяка цена?

– Амбицията да си приятел с всички обикновено завършва катастрофално. Не може да отстояваш собствена позиция, без да влизаш в конфликт поне с опонентите си. А онези, които не искат да имат опоненти, които не обичат да конфликтуват, стават мекушави, ощастливени са всички да ги харесват, но това няма да се хареса на най-важния ти контрагент – литературата и поезията. Поезията и литературата не обичат безконфликтните автори. „Тихата лирика” е посегателство срещу голямата поезия.

– За вас не може да се каже, че не сте конфликтен?

– Понякога съм малко повече от конфликтен. Има такива неприятни моменти в живота ми. Но нерядко се и примирявам (което не значи смирявам). Няма да наругая всекиго, но поне няма да похваля този, който не заслужава.

– Имали сте конфликти и с министри на културата…

– Да, с Вежди кръстосахме шпаги веднъж. Но никога не съм го мразил. А сега искрено желая да се излекува докрай. Двамата с него си регулирахме отношенията. Той беше направил една глупост – да говори разни нелепости срещу мен. Но има доблестта да ми подаде ръка и да каже: „Извинявай, не е редно точно с теб да спорим за такива глупости“. (Това го казвам, не защото е министър – утре той няма да е министър.) Не може да не простиш на човек, който е осъзнал грешката си и е помолил за прошка. Той се държа много мъжки в конфликта, излезе от ситуацията.

– Значи лесно прощавате?

– Вадим Шефнер, един от големите руски поети, обичан от Анна Ахматова, казва: „Но в силна дружба неочаквано прераства честната вражда” – близо половин век, откакто съм го превел, а още го помня. Така е и защо не? Виждаш, че този човек е спорил с теб, но го е правил, за да заяви позиция. Не е бил някой мухльо. Има случаи, когато хора, с които съм враждувал, по-късно са ме карали да си променям позицията спрямо тях и да сме в добри отношения. Защо не, защо! Честният човек е винаги за предпочитане. Честният човек е неприятен, неудобен, но пък за сметка на това е стойностен.

– Честта днес е дефицитно качество, дори я смятат за старомодна.

– Честта е винаги старомодна, но винаги е за предпочитане – защото старомодните неща са доказани. А новото не винаги е доказано.

Да се върнем на модерното. Някои искат да ме изкарат враг на модерната поезия. Не съм враг. Напротив. Аз съм претворил едни от най-модерните поети – Аполинер, Сандрар, Верлен, Рембо. Това са модерните поети.

– Да не би да враждувате с постмодерното?

– Темата за постмодерното е за кръгла маса – да се сумират всички виждания. Помолих веднъж Бернар Ноел да ми обясни като какво нещо е постмодернизмът. Каза ми, че наскоро бил в Сорбоната да говори за постмодернизма, но и той не знаел. Постмодернизмът като понятие не третира и не бива да третира изкуството като такова, а само да го ситуира в епоха, която е след модерното изкуство. Така че и аз съм постмодернист. Марин Георгиев ми казва: „Ти си бащата на родния постмодернизъм“. Питам защо. „Ти пръв в българската поезия вкара цитати в стихотворението“, казва. Постмодерно е сега, но това съм го правил преди 40 години. Постмодернизмът не е залог за качество, просто определя къде си във времето.

където и да отидем, каквото и да направим – преди нас са минали автокрадците и проститутките. А пред тях държавата е безсилна. Сега виждам, че и държавата е тръгнала по техния път.

Където и да отидем, каквото и да направим – преди нас са минали автокрадците и проститутките. А пред тях държавата е безсилна. Сега виждам, че и държавата е тръгнала по техния път.

– Обичате покера, г-н Кадийски…

– Ох, тоя покер! Вчера зет ми пак ме обра. Да са живи внуците. Тези игри развиват мисленето.

– Домашен покер ли играете?

– Да, и ще ви кажа защо. Няма казино по света, което да не е изчислено така, че посетителите да не загубят. В казино трябва да влиза само този, който има волята да напусне веднага, когато спечели. В противен случай в следващия час и половина той ще пропилее, каквото е спечелил. А може да си тръгне и по бели гащи.

– Като заговорихме за пари, как се справяте, г-н Кадийски?

– Пенсионер съм. Добра пенсия ми дадоха. 184 лв. Добре сте чули. Сто осемдесет и четири лева.

Документацията за годините, които бях посочил, били изгубени, та взели за база период, за който имало документи. Че аз какво съм виновен. У нас, противно на това, което е навсякъде в цивилизования свят, невинността трябва да се доказва. Докато вината е недоказуема по презумпция. Навремето министър Кунева, сега тя нали е пак на мода, ни събра – Антон Дончев, Анжел Вагенщайн, Виктор Пасков (лека му пръст, той сега от нищо няма нужда), моя милост – десетина писатели, по-известни в чужбина, да поговорим какво трябва да се направи, за да се изчисти образа на България пред света – беше преди приемането ни в Европейския съюз. Тогава казах, че нещата не са толкова прости, защото където и да отидем, каквото и да направим – преди нас са минали автокрадците и проститутките. А пред тях държавата е безсилна. Сега виждам, че и държавата е тръгнала по техния път. Тя вече ми пречи да изчиствам образа на България.

Кажете ми какво да река на колегите си от двете международни академии, на които съм член, на приятелите от Монмартърската република, на която съм почетен гражданин, наред с Жак и Бернадет Ширак, с Александър Авдеев и кметицата на Лос Анжелис, забравих й името, какво да им кажа – че всичките ми интелектуални усилия през последните 50 години, заслугите ми към родната култура са оценени от моята любима родина на… 90 евро. Българинът, за когото барабанчиците на Монмартър са изпълнявали Марсилезата, в родната си страна струва… 184 лв. Как да се похваля с подобно нещо? Мълча си. Нали инак ще й лепна такова петно на моята България, че после на всички естрадни певци да дадат високи персонални пенсии, пак няма да се изтрие това петно.

– Поставяте литературата днес по-долу от естрадата?

– Не само от естрадата. Днес писателят в България е на по-долно стъпало и от чалга изпълнителите. Софи Маринова, която пяла на ухо на скандалния кмет Чоков, има държавно отличие, връчено й от президента Първанов, а София Бранц, превела великолепно „Доктор Живаго” и само това ли, самата тя е много интересна поетеса, си отиде наскоро известна само на тесен кръг ценители.

– Да се върнем на покера в българската държава, как ви се струва там тази игра?

– Играят го много слаби играчи. Постоянно блъфират и губят. Но не им пука, защото плащат с нашите пари. Сега щели на депутатите да им плащат, за да учели чужди езици. За цял живот не успели да научат български както трябва, сега ще учат езика на Шекспир. После ще им уреждат „курсуви пу правуговур”. Дотам я докарахме.Чудя се на тая България. Ругая. Не можеш да си представиш колко я ругая тази държава, колко сме калпави! Не изключвам себе си. Колко хилядолетия устоява тази държава… и защо остава, не мога да разбера. Може би всичката тази калпавщина ни служи, за да мимикрираме. В джунглата съществуват животни, които се маскират по някакъв начин, прикриват се, обезцветяват се, сливат се с околната среда. И оцеляват. Дали пък не е такава съдбата ни – да сме хамелеони и да оцеляваме в джунглата на живота?

– Как си представяхте днешна България преди 26 години?

– Много хора бяха употребени по гнусен начин – но не всички, някои още ги употребяват. Аз лично се предпазих. Много скоро разбрах и се оттеглих. Ако съм си представял България такава, каквато е днес – нямало е да действам като тогава, нещо друго съм щял да направя. Още тогава знаех, имах усещането, имах и наблюдения, че нещата са предопределени. Рано разбрах, че СДС е създадено в Шести отдел на ДС. Е, не им се нареди пасиансът. Дойдоха Стефан Савов и някои от старите партии, объркаха им картите. Но те са имали и резервен вариант – и за три-четири години всички тия смутители бяха отлюспени. И кои бяха сред главните отлюспвящи? Преди малко говорихме за някои литератори-политици. Изгониха всичко, което пречеше на ДС да си реализира проекта. И така СДС днес го няма. Унищожиха го. Те пак си взеха парите, взеха си властовите позиции. ГЕРБ е една от мимикриите на БКП. В столетната си история БКП винаги е използвала странични форми, под които да мимикрира. Завземат всичко, в което може да се скрият и да действат – дружеството на пчеларите ли не щеш, на трезвениците…, на есперантистите…, на стенографистите… Много важно, че на Миков партията ще се разкапе – тя живее в Бойкоборисовата партия. БСП умря, но ГЕРБ остана.

– Нека да завършим с нещо хубаво, г-н Кадийски!

– При всичките ми ядове, ругатни, псувни, все пак имам надежда, че България няма да загине. Не защото имаме страхотен потенциал, а защото през историческите цикли сме доказали, че по някакъв неведом начин оцеляваме. Има нещо имагинерно, нещо ни крепи. Не знам какво е. Може би нежеланието да се примирим с мисълта, че всичко това, което правим с такива неимоверни усилия, за което някои често дават и живота си, един ден ще изчезне. Благодарение и на нас, които не сме успели да променим нещата.

И тогава ме обзема налудната мисъл: и светът да загине – България ще остане…

Предишна страница 1 2 3

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах