Китайка написа първата си книга на български

Йен-и Джен е от новото поколение „български“ писатели, макар да е родена в Китай преди 24 години. Издателство „Фабер” пусна на пазара днес, 20 юли, сборника ѝ с разкази „Отдалеч” – 15 истории от Китай, написани от студентката по българска филология в Пекин, която от една година е в България и специализира българистика в Софийския университет.

По време на специализацията си Йен-и Джен попада на творчески курс при Здравка Евтимова. Тя ѝ дава идеята да пише за Китай. Йен-и Джен е единственият чужденец в класа ѝ, но никога не е усетила пренебрежение, дори напротив – чувствала се е постоянно насърчавана, благодарение на усърдието на преподавателката е подобрила езика си и е получила много полезни съвети. Здравка Евтимова е и автор на предговора на книгата.

Йен-и Джен споделя, че е повлияна най-силно от съвременния китайски писател Ю Хуа, защото „той пише истории, които дават на читателя много емоции едновременно – смях, тъга, жал. И всичко това – без да бъдат видимо демонстрирани. Това е характерно за китайския народ – ние изпитваме много дълбоки чувства, които не показваме наготово на всеки”, каза Йен-и Джен за „Площад Славейков”

Йен-и означава радост, но Джен си е харесала българското име Илияна. Книгата ѝ излиза точно на имения ѝ ден по българските традиции, на Илинден. Илияна от Гуанджоу споделя, че България и Китай имат нещо много общо – и двете страни са с древна история и не са променяли традициите си от прастари времена.

Издателят Нейко Генчев написа за книгата:

„В книгата, наречена „Отдалеч“ (защото е създадена тук, далеч от родината й) тя е събрала 15 истински истории от Китай, преживяни или наблюдавани от нея. Истории, разказани умело, но и толкова искрено, че ни потопяват напълно в китайската действителност. Те ни разкриват непознати страни от живота в модерното китайско общество и в същото време съвсем деликатно ни помагат да разберем, че в същността си всички сме еднакви — просто хора. Истории, разказани с един специфичен „магичен наивитет“, който при Йен-и си е напълно естествен, и който докосва някаква позната нашенска струна – позабравена, но незаличена, останала ни от времената преди 89-а…”

Йен-и Джен се надява някой ден сборникът ѝ с разкази, написан на български, да бъде преведен на китайски.

Предлагаме ви откъс от разказа „Оранжево”, който по думите на авторката е любимият разказ на Здравка Евтимова в този сборник.

Като се вгледах в лицето, веднага я познах – тя е онази поетеса, която беше идол на всички емоционални младежи от миналото поколение, които обичаха изкуството и имаха енергия за любов и живот. Пишеше предимно любовни стихотворения, но имаше и няколко гениални – за утопичния свят на младостта и за надеждата към бъдещето. Един от нейните стихове беше любим на майка ми: В крайна сметка ще остарее това поколение, / но винаги ще живее младостта. Тя постепенно беше спряла да пише, излезе от литературните кръгове и се ожени за един неизвестен художник. Беше красива и със своя талант беше муза за младите си фенове, затова тогава всички тъгуваха за нейното оттегляне. Бяха минали много години, през които не се беше чувало нищо за нея, но напоследък някой пусна няколко снимки на тази остаряла поетеса в социалните мрежи. На тях изглеждаше като обикновена възрастна жена – возеше се в метрото с премрежен поглед, ядеше самичка рамен в ресторантче на ъгъла на улицата, пазаруваше в магазина с голямото намаление, решаваше кръстословиците от вестника на автобусната спирка или се пазареше на пазара – ето обяснение за торбичките със зеленчуци. Снимките бяха поствани точно с онзи известен стих: „В крайна сметка ще остарее това поколение”. На мен тази публикация ми изглеждаше подигравателна, беше пошло и дори малко жестоко да използваш така човека. Забелязах, че изкуствените бисери на ластика ѝ бяха същите като на снимките.

***

– Не, мило дете, благодаря за добротата – тя се обърна и посегна да вземе торбичката си.

Видях пак оранжевия ластик с изкуствени бисери. Стана и си тръгна без повече думи. Не се видяхме отново.

Картината без никаква грешка беше доставена и стоя в моя офис доста време. Вече бях свикнал с нея, спрях да получавам усещането за спокойствие, което в началото толкова ме привличаше. На залепения етикет на картината видях името на художника – това беше точно съпругът на поетесата, както и бях предположил. Почти от десет години бяха разделени – не беше голяма новина, защото нейните фенове също бяха остарели. А тя още пишеше, особено през последните години, излизаха нейни стихосбирки, получила беше литературни награди, но пък така и не получи голямо внимание от общата публика. Явно не беше бедна, просто не полагаше усилия да скрие своите бръчки. Прочетох много коментари в интернет за нейните нови произведения – всички казваха, че след този брак се е променила, вече не беше Музата на любовта и живота. Както и да е. Купих една от стихосбирките ѝ като подарък за майка ми.

Един ден, когато посетих родителите си, видях същата книга оставена на масата в кухнята. Отворих я да попрочета нещо. Всички стихотворения бяха равни като вода, наистина липсваше емоцията от ранната ѝ поезия. Но едно от тях беше центърът на стихосбирката. То се казваше „Оранжева“.

Младостта е оранжева.
Любовта, която те кара да забравиш мечтата си, е оранжева.
Огънят е оранжев.
Опасно оранжево, но безумно красиво.
Този огън в нас угасна.
Но всеки от нас,
за малко, или малко повече,
някога притежаваше това оранжево.

Подарих картината на същата галерия, от която я бях купил. Имах условие – да я закачат обратно на оранжевата стена. Казаха, че там вече нямало цветни стени, но щом настоявам толкова много… Имало и по-странни изисквания от моето оранжево.