„Кладата на суетата“ на Том Улф за пръв път на български

„Кладата на суетата” най-сетне излиза и в България. Бестселърът, който преди 32 години превръща Том Улф от блестящ журналист в световен писател, се появява за пръв път на родния книжен пазар. 

Десетилетията чакане на българския читател си струват – великолепният превод на Зорница Христова и забележителната корица на Капка Кънева са достойни за „Кладата на суетата” и нейния автор. Заслугата за поява на книгата у нас е на издателство „Лист”.

„Кладата…“ е история за амбициите, расизма, класите, политиката и алчността. Екранизиран е от Брайън де Палма с участието на Брус Уилис, Том Ханкс и Мелани Грифит. В момента „Амазон Студиос” работи по адаптацията на романа в сериал от осем епизода. Никоя екранизация, разбира се, не може да предаде в пълнота цялото богатство на книгата.

Сюжетът върви по стъпките на Шерман Маккой – брокер със самочувствие на Господар на Вселената, подклаждано от сделките за милиони на Уолстрийт, доброто семейство и апартамента на Пето авеню. Всичко обаче рухва, когато любовницата на Маккой блъсва чернокож младеж в Бронкс.

„Кладата на суетата” е роман за манипулациите – на борсата, в съда, в медиите. В порядъка на повече от 700 страници Том Улф разкрива лустрото и тинята на Ню Йорк.

Авторът, който през 2018-а почина на 88 години, е основоположник на т.нар. „нова журналистика“ през 60-те и 70-те години на ХХ век. Този стил се отнася до задълбочени текстове с подробни описания, по-близки до литературата, отколкото до репортерските стандарти.

Предлагаме Ви следговора на книгата.

Том Улф и огледалото на сарказма
Зорница ХРИСТОВА

Ако големите писатели на XIX век бяха майстори на огледала, те щяха да се стремят да ги направят огромни – такива, че да отразяват всички етажи на обществото с движещите се по тях хора, флиртовете по стълбищните площадки, с драпериите и саксийните цветя. Ако майсторът на огледалото е писател натуралист, той ще се постарае да внесе някои изменения, да постави героите в неочаквана ситуация, за да видим и нещата, които те самите не знаят за себе си. Примерно да пропадне стълбището. Френският пример за натурализъм е Зола; американският е Теодор Драйзер.

Също като тези автори Том Улф се движи по границата между разследването и фикцията. Той също тръгва от журналистиката, като разширява нейната задача и я доближава до литературата. Репортажите му са свързани със „заравяне” в средата, която описва и която обичайно остава непозната за широката публика. Само че за разлика от класическите натуралисти той иска да разплете тъканта на обществото не откъм низините, а откъм върха – или откъм разни необичайни възелчета като културата на „преправените коли” в Южна Калифорния, радикалните пози като брошка на ревера на светското общество (негов е изразът „радикален шик”) или приключенията и експериментите с наркотици на Кен Киси и неговите последователи. Улф твърди, че за да може да опише адекватно дадена среда, авторът трябва да се потопи в нея, да прекара достатъчно време с хората, за които разказва, за да бъде естествен свидетел, вместо просто да задава въпроси. Затова се смята за основен представител на т.нар. „нова журналистика” заедно с Труман Капоти, Норман Мейлър, Джоан Дидиън и др.

Когато започва да работи по „Кладата на суетата”, Улф изрично следва схемата и амбициите на романите от XIX век; дори заема модела на Дикенс и Текери и публикува откъси от романа си като серия от 27 статии в сп. „Ролинг Стоун”. Заглавието на книгата също е намигване към Текери с неговия „Панаир на суетата”.

Много съжалявам, че не успях да открия точен превод на bonfire – празничния, накладен до небето огън, на който в много европейски страни символично изгарят старото, за да разчистят пътя на новото – например по време на зимните тържества. „Клада” звучи малко по-буквално, но действително карнавалният огън в много традиции е свързан със средновековните клади – в Мюнхен изгарят „чучелото на зимата”, в Англия – чучело на Гай Фокс. Считам, че изразът добре описва това, което се случва с главния герой, чиято суета го превръща в изкупителна жертва за различни обществени пороци.

Защо „суетата”, а не „суетите”? На български множественото число на тази дума се среща само в един контекст, в библейския израз „суета на суетите, и всичко е суета”. Позволих си да заложа на естественото звучене, защото ми се струва, че то няма да попречи на читателя да разбере книгата. Действително много от героите страдат от „суетите си”, но само един реално „изгаря”: Шерман Маккой.

В първата версия на романа този герой е писател. Том Улф не е доволен и я преработва основно, превръщайки Маккой в брокер на ценни книжа. Така вече си осигурява пълна видимост от натруфените приеми и мащабните финансови сделки до стълбищните площадки в гетата – и коридорите на закона, който би трябвало да е равен за всички.

За предварителните си проучвания писателят стои в съдебната зала на Районния съд в Бронкс и следва полицаите от отдел „Убийства” при разследванията им. В неговите романи идеята за справедливост като основа на демокрацията се сблъсква с осезаемата реалност на обществения статут, който все още разделя обществото на пластове. И тук Улф много интересно дописва реалистичния и натуралистичен роман на своите предшественици, чиито наблюдения върху социалните несправедливости негласно подсказват нуждата от социална промяна. Неговият поглед е достатъчно ясен, но и изключително саркастичен. Вижда несправедливостта, но вижда и как тя бива използвана като ресурс – не за да се поправи, а за политическа и финансова изгода на различни заинтересовани страни: от чернокожия лидер, който използва страха от размирици като средство за изнудване, през изплашения за поста си кмет или главен районен прокурор. Най-язвителните редове описват манипулациите в медиите, жадни за новина и изключително поддаващи се на подхвърлени „сензации” в конкуренцията за вниманието на публиката. Тук погледът на Улф е поглед „отвътре” и сарказмът му е насочен и към собствената му гилдия, в която „фалшивите новини” си проправят път от жълтата преса към уж „тежките” и престижни вестници и телевизии. И то през 80-те, когато интернет още не е навлязъл масово, за да мултиплицира до безкрай техния ефект. Неслучайно тримата основни герои – брокерът Шерман Маккой, младшият прокурор Лари Крамър и журналистът Питър Фалоу – са като близнаци в морално отношение, суетни, плитки, безпринципни и претенциозни.

„Кладата на суетата” излиза през 1987 г., като се превръща в безспорен бестселър и печели много похвали от гилдията на критиците. „Ню Йорк Таймс” я нарича „голяма, горчива, смешна и умело изпипана книга, която те грабва за реверите и не те пуска”. Три години по-късно по нея е заснет филм с Том Ханкс, Мелъни Грифит, Брус Уилис и Ким Катрал, а през 2015 г. сюжетът е превърнат в опера с музика на Стефания де Кенеси. В момента „Амазон Студиос” работи по адаптацията на романа като сериал с осем епизода. Авторът получава редица престижни отличия и е сред обсъжданите за Нобеловата награда за литература. Следващият му роман, „Мъж на място” (издаден на бълг. език от изд. „Обсидиан”), следва същата амбиция да опише обществото от множество гледни точки едновременно, като този път основната линия е промяната на представата за мъжествеността като социална и психологическа категория.

Преводът и на двата романа представляваше интересно предизвикателство. От една страна, със съжаление изоставих възможността да търся смислови еквиваленти на значещите имена на героите – най-вече Хенри Лам, чиято фамилия означава „агне” и препраща към „жертвен агнец”, но и Нънъли Войд, когото в миналите времена биха превели като „Нулев”, г-жа Бавърдейдж (от bavardage – френската дума за клюка) и т.н. Съвременната тенденция дава ясен превес на запазването на „местния колорит” в звученето на имената и няма как да пренесем Ню Йорк в София; освен това съображението за пълна или частична двуезичност на читателската публика донякъде оправдава пропускането на този семантичен пласт и в други ключови книги. В крайна сметка основна причина да изоставя превода на имената беше и липсата на англосаксонски по своето звучене синоним или вариант на „агне” – а когато транскрибираш името на толкова важен персонаж, принципът на последователността изисква да постъпиш аналогично и с второстепенните герои.

Втората интересна задача беше излизането от собствената ми комфортна езикова зона, за да търся речника на съвсем непознати ми професионални и социални групи в собствената ми страна. Във времена, когато мрежата все повече ни изкушава да се капсулираме заедно със своите себеподобни и единомишленици, романи като „Кладата на суетата” напомнят и настояват, че това е невъзможно, че всеки анклав – дори веселата английска бохема в нюйоркското бистро – е много по-свързан с другите, отколкото си представя. Ако се появи подобен опит за мащабно описание на българското общество в момента, би било любопитно – а и струва ми се, полезно.