Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Класиците и ковчегът на забравата

Рехавите оплаквачи на Антон Дончев не кореспондираха с представата приживе за него

Залата на БАН половин час след началото на поклонението пред Антон Дончев. Снимка: „Площад Славейков“ - Класиците и ковчегът на забравата

Залата на БАН половин час след началото на поклонението пред Антон Дончев. Снимка: „Площад Славейков“

Преди време романът „Време разделно“ на Антон Дончев зае второто място в класацията за най-любима книга на българите в предаване на БНТ. Книгата непрекъснато се споменава в медии и социални мрежи като представителна за „българщината“, възприема се често като исторически правдоподобна и майсторски създава настроения, които оформят цялото общество. И въпреки славата на този негов роман, въпреки представата за самия него като за „съвременен класик на българската литература“, когото председателят на БАН дори нарече „патриарх“, на поклонението на академик Дончев имаше едва няколко десетки души, фоайето на Българската академия на науките остана почти празно в часовете за прощаване с него.

Вижте още: ПОКЛОНЕНИЕТО НА АНТОН ДОНЧЕВ – БЕЗ НАВАЛИЦА

Това се случи и през 2019 г. след смъртта на Любомир Левчев, приживе възхваляван като един от големите поети на България, изпратен едва от петдесетина почитатели в деня за поклонение.

Всъщност смъртта поставя нещата на местата им. Народът с вродения си инстинкт да разпознава истинното от фалшивото от памтивека дава реалната си оценка за делата на хората в последния им път.

Достатъчно е да се обърнем назад, за да видим как е изпратен Иван Вазов, безспорният народен поет, през 1921 г. Веднага след като обявяват смъртта му на 22 септември, Министерският съвет облепва с некролози всички софийски улици, а от прозорците на жилищата висват траурни знамена. Затварят всички ресторанти, театрите, локалите… На следващия ден в дома на писателя идва лично царят. Мозъкът и сърцето на поета са балсамирани по разпореждане на избраната комисия за погребението, в която влизат проф. Михаил Арнаудов, проф. Стоян Романски, Стилиян Чилингиров и др. Министерски съвет разпорежда народният поет да бъде погребан на държавни разноски в градинката между църквите „Св. София“ и „Св. Александър Невски“. На 24 септември ковчега поемат най-видните български писатели, сред които са Кирил Христов, Елин Пелин, Цанко Церковски и др. От цялата страна се стичат хора, шествието запълва почти изцяло софийските улици, а на площада около „Александър Невски“ нямало място изобщо, хората били плътно рамо до рамо. 101 топовни гърмежа и църковен хор огласят множеството.

През 1937 г. умира внезапно Йордан Йовков. Запазени са фотографии от шествието, което го съпровожда до гроба. Хиляди почитатели на писателя плачат от скръб за кончината му, макар той да си е отишъл в бедност и без особени почести от държавата, която дори в некролога си забравя да спомене, че е починал писател:

„Министерството на външните работи и на вероизповеданията с голяма скръб съобщава за предивременната кончина на Йордан Йовков, редактор в Дирекцията на печата, бивш легационен секретар при Царската легация в Букурещ. Опелото ще се извърши…“

Церемонията е добре организирана, МВнР отпуска 10 хил. лв. за погребението, а Софийската община – 5 000. Погребалното шествие е от поне 3000 спонтанно дошли българи. Едва тогава – вече в ковчег – големият български писател получава безрезервното признание, което цял живот не успява да види.

Дори във времето на социализма нищо не е успявало да спре признателните българи да изпратят любимите си писатели достойно. На поклонението на Димитър Талев в Народния театър през 1966 г. опашката от опечалени се извива с часове, в Казанлък целият град присъства на погребението на Чудомир през 1967. В по-късни времена хората изразяват несъмнената си любов и тъга, като се стичат с хиляди на погребенията на Йордан Радичков и Николай Хайтов. Поклонението пред Валери Петров през 2014 г. и до днес се помни като едно от най-масовите събирания в центъра на София, опашката не свършва с часове, извита край фонтана пред Народния театър. Няколко стотици млади хора и интелектуалци изказаха последната си почит и към рано отишлия си Марин Бодаков през 2021 г. в църквата „Свети Седмочисленици“, изразявайки отношението си към твореца и най-вече към човека, отишъл си без време.

Поклонението пред Антон Дончев, посетено основно от политици и неколцина писатели и творци, някак странно не кореспондира с представата за него като „патриарх“ и „класик“. Дали защото, скрит зад твърде интензивната слава на „Време разделно“, която успя да изтика от вниманието на масата читатели останалите му творби, самият Дончев не създаде представа за себе си, не изяви личността си. Или защото отново проработи онова неформулирано, но категорично чувство за историчност, вродено в народа. Във всеки случай погребението е последната следа, оставена от писателя Антон Дончев. И тя е твърде бледа…

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС