Клаус Мария Брандауер – величествен в спектакъл по Бекет

Големият австрийски актьор Клаус Мария Брандауер, известен с филмите си „Мефисто” и „Извън Африка”, е още по-могъщ на сцената на лондонския театър „Ардхоуен“. С невчесаната си сива перука и свръхголеми обувки прилича на дете на любовта на доктор Джонсън и Макс Уол, той започва немскоезичния си пърформанс в пиесата на Самюъл Бекет „Последната лента на Крап” с проточено и интригуващо театрално мълчание.

Мълчанието във всяко едно изпълнение е генерално подсказка за оглушително звуково участие от страна на публиката. Я кихане, я въздишка, тропане с крак, духане на нос – симфония от полугласна врява. Това обаче в залата на театър „Ардхоуен“ не се случва. Там публиката и актьорът са заключени в конспирацията на мълчанието, което става ужасяващо осезаемо, колкото повече секундите минават.

Когато Брандауер най-накрая проговаря, звукът не е толкова говор, а злокобна, провлачена вокализация, която звучи като повяхнал вой на гласни. Вой, извлякъл цялото нещастие, объркване и неподчинение в мазохистичното съществуване на Крап.

Австриецът е безжалостен в пресъздаването на 69-годишния протагонист и 39-годишната му някогашна версия, която всяка година на рождения си ден пуска лента със запис, правен 30 лета назад във времето.

Младият глас на Брандауер е силен, ироничен, самоуверен – бучащ контраст на старческото ломотене на стария Крап, който изтънява в несигурността на мъждукащата светлина, заобикаляща бюрото му. Ломотене, побрало усещанията на един разочарован от емоционалния си живот мъж. Усещане по-стегнато от констипирали черва.

В тази пленителна постановка на режисьора Питър Стърн свързващата форма на смъртността и еротизма придават незабравим образ на човешкото. Рядко са моментите в театъра, когато границата между драматичното изкуство и истинския живот се размие. Дългото мълчание преди аплаузите в края на това брилянтно изпълнение на Брандауер сигнализира именно за такава триизмерна мъглявина.

Източник: английският вестник „Телеграф”