Клуб „Сто читатели“ за Букъра на Господинов: Лесна слава…

Машината на времето може да изглежда и като вестник. Отваряш „Словото днес“, издание на Съюза на българските писатели, и се връщаш поне трийсет и пет години назад – във времената на вестник „Литературен фронт“, чийто продължител е днешният „Словото“.

Тогава ЛФ, орган на същия СБП, законодателстваше в литературата – той определяше „правата“ линия и заклеймяваше всичко извън нея – книга, пиеса или филм. В редакционни статии, често неподписани или с автори, скрити под псевдоним, идеологически цербери като Богомил Райнов и компания громяха, раздаваха оценки и присъди. След такива статии биваха спирани книги – романа „Лице“ от Блага Димитрова, пиеси – „Човекоядката“ от Иван Радоев или филми – „Кратко слънце“ на режисьора Людмил Кирков.

Мислехме, че тия времена отдавна са отминали – но не, не са. Вестникът името си смени, но нрава – никога. „Словото“ от миналата седмица
излиза на уводно място с текст, озаглавен: „И много имена и лесна слава…“, подписан от Клуб „Сто читатели“, Община Триадица. Да не мислите, че има изредени имената на Стоте читатели – те просто са „група граждани“ от една софийска община на едно мнение, седнали са като запорожци от известната картина и са съчинили писмо – не до султана, а до вестник „Словото“. За да го отпечата на уводно място. И какво е предизвикало тяхното читателско възмущение – международната награда „Букър“ на писателя Георги Господинов!

„Наградата не му дава никаква привилегия в родната литература. Ако в конкурса бяха участвали 10 българи и той бе станал пръв между тях, може би мнението ни щеше да бъде по-нюансирано. Но по различни причини, включително, че за „Букър“ рядко се чува у нас, Г. Г. се състезава само с неизвестни чуждоземци. Затова с привилегиите – дотук.

А „Букър“? Подобно на другите европейски награди и тя се обезценява, досущ приза на Алфред Нобел. Още преди половин век самите британци се засрамиха, когато бездарникът Уилям Голдинг размаха отличието над главата си. Неотдавна Боб Дилън смаян признаваше, че не заслужава Нобел заради десетина естрадни текста, които и сам е забравил. Съвсем наскоро една дама от бивша съветска република също бе поласкана в Стокхолм. Неколцина от нашия Клуб се запознаха с нейна книга и са единодушни, че ако за подобно четиво се става лауреат, то поне десетина родни писателки трябва да са нобелистки.“

Както разбирате, статията не е само срещу Г. Г. и наградата „Букър“, която боде очите на нашите славни читатели/писатели от СБП. „Под ножа“ са и „бездарникът“ Уилям Голдинг, и „естрадникът“ Боб Дилън, и беларуската писателка Светлана Алексеевич – ние тук си имаме поне десетина по-добри от нея. Я колко достойни автори, членове на СБП, могат да напишат и по-добри книги от „Повелителят на мухите“, по-добра поезия от Дилън и по-разтърсваща проза от „Цинковите момчета“ и „Чернобилска молитва“! Ама на – Нобеловият комитет нас не иска да ни забележи!

В текста има още безумни твърдения, на които няма как да се спирам поради липса на място. От „читателското“ мнение лъха едновременно интелектуален провинциализъм, завист и злоба – вековната злоба на бездарника. Един дългогодишен председател на СБП, поетът Любомир Левчев, имаше стих, че „бездарието е фашизъм“. По-точно е да се каже: „бездарието е комунизъм“. Или посткомунизъм – времеубежището, в което си живеят авторите на „Словото“. Да биха могли, щяха да забранят „Времеубежище“ на Георги Господинов, да го изземат от книжарниците, да го претопят. Защото се виждат в романа. И да отнемат Букъра от автора, че да го присъдят на себе си.

Ама вече де тая власт! Остана само мухълът…

Вижте още: ПОД ЕГОТО НА ЗАВИСТТА

Източник: В. „Стършел“. Заглавията са на „Площад Славейков“, оригиналното е „Мухълът ми замириса“.