Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Книга, която ще ни направи по-добри

„Ороци“, Теодора Димова, изд. „Сиела“

Теодора Димова - Книга, която ще ни направи по-добри

Теодора Димова

Някои „Ороци“ от живота е събрала в книга писателката Теодора Димова. Сборникът с есеистика е инспириран от една обява: „Давам ороци по български език“, която очертава тъжната картина на безцеремонното невежество, с което се сблъскваме все по-често в нашето ежедневие – често явяващо се като необходимо условие, за да заемеш някоя обществено значима позиция. То се е сраснало и с политическата класа, пише Димова, защото в политиката и неназованото политическо задкулисие е истинското арогантно невежество; защото некадърността е много по-страшна, когато е съчетана с власт; защото самата власт подхранва самочувсвието, арогантността и наглостта.

oroci

„Всеки ред от тази книга е облъхнат от тайната на едно свидетелство и носи вестта за радостта, която Христос е обещал на учениците Си – имената им да бъдат написани на небето – пише философът Тони Николов. – Ала преди това, призовава ни Теодора Димова, е редно да се замислим кои сме и що търсим. Едва когато осъзнаем, че нищо не сме, започваме да дирим Бога. Осъзнаваме, че сме „нищи духом”, сиреч „глинени съдове” (2 Кор. 4:7). А проумеем ли го, само една крачка ни дели от онази неописуема и кротка радост на избраните, която в Евангелието на Лука (2:14) е описана с думите „между човеците благоволение”.

Думите на Теодора Димова не раняват, а носят изцеление на душите, защото ни помагат да скъсаме с онази немара, в която заживяхме.“

Деян Енев казва, че „Ороци“ е най-топлата книга на Теодора Димова:

„Тя вижда и чува и заради нас, и после ни разказва за онова, невидяното и нечутото от нас. Добре е, че имаме такава писателка. Която с ласката на сестрица се появява тъкмо когато имаме нужда от нея. От текстовете й. От жеста й.

Книгата „Ороци” ще направи всеки, който я прочете, по-добър. Лъчението на тази книга ще се усеща десетилетия в литературата ни.“

Предлагаме ви откъс от „Ороци“.

Грехота

Теодора ДИМОВА

Късно една вечер се върнах от провинцията от среща с читатели. Пристигнах на централната автогара към полунощ и веднага взех такси за към нас. Шофьорът разговаряше по джиесема си, аз му казах адреса си, той кимна, аз седнах на предната седалка, тръгнахме, той продължаваше да говори. Телефонът му, необяснимо защо, беше включен явно на високоговорител, така че аз нямаше как да не чувам женския глас отсреща. Гласът беше тих, отчаян, напълно отчаян. Думите, които чух, ме смразиха.

Аз съм напълно деградирала. Нямам нищо общо с момичето, което познаваш преди четири години. Не съм това, което бях. Имам чувството, че дори докато вървя, ще ме блъсне кола, толкова дезориентирана и несигурна се чувствам в себе си и във всичко, в света.

Шофьорът успя да изключи високоговорителя и повече не можех да чувам, не можех да чувам отчаянието на онова същество. Той хвърли извинителен поглед към мен, аз се направих, че ровя за нещо в чантата си. И след малко чух неговите думи. Той каза: грехота е, грехота е да говориш така. Така не бива да се говори, нито дори да се мисли. И отново хвърли извинителен поглед към мен, този път и аз го погледнах, усмихнах му се, кимнах, в смисъл точно така говорете, продължавайте, не се притеснявайте от мен.

За десет минути бях присъствала без да искам на разговора на тези две същества. И това, което ме изуми, беше думата „грехота“. Шофьорът не каза на момичето „грях е да говориш така“. А той й каза „грехота е да говориш така“. Това, което ме порази и ме накара да се замисля, беше огромната разлика, която усетих между грях и грехота. Замислих се за шамара и милувката, за осъждането и милостта, която се излъчва от едната и от другата дума. Най-малко бях очаквала от шофьора на таксито да чуя тази толкова рядко употребявана днес дума. Бях я чувала от устата на бабите, но не днешните баби, а едновремешните, от моето детство, към внучетата им, когато постъпят лошо, или към по-млади хора, израснали без съзнание за това, що е грехота.

Грехът е нещо противно, осъдително, отделно от мен, далечно от мен. Грехът е нещо страшно, тежко. Самото изричане на думата е тежко и осъдително. Грехота е нещо, в което и аз съм бил, и аз съм изпатил, и аз съм минал през него, изпитал съм болката от стореното и тази болка е завинаги скътана в мен. Грехът трябва да бъде смазан, отстранен, изтръгнат, осъден. Има дори един израз, житейско правило – че трябва да обичаме грешника, но да мразим греха. Да, това е вярно, но колко трудно е да разделим греха от грешника и колко лесно се поддаваме на изкушението да осъждаме грешника. Осъждаме грешника, не само защото е по-лесно, а и защото интуитивно знаем, че грехът е и в нас самите и ако осъждаме греха, значи осъждаме и себе си. А това никак не ни е по вкуса.

А когато кажем „грехота“, е съвсем различно. В самата дума „грехота“ има и мекота, и топлота, и доброта. Има човещина. Дали от самото съзвучие на тези думи не идва и съчувствената мекота, нежност и съпричастност на думата грехота? Когато кажем грехота, казваме само „не бива така, не е хубаво“. Когато кажем „грях“, ние дори без да искаме заставаме в позата на съдници. Нещо повече дори, заставаме в позата на праведни и непогрешими съдници, на които грехът е чужд.

Това е така, защото грехът е нещо тежко, страшно, гибелно. Грехът е поробител – „всякой, който прави грях, роб е на греха” (Иоан 8:34), „защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен” (ІІ Петр. 2:19). Дори още по-страшно нещо е „защото платката, що дава грехът, е смърт” (Рим. 6:23). С греха трябва да се борим. Борбата с греха е тежка, изнурителна и непосилна. Всички човеци сме подвластни на греха, оковани сме в неговите окови, лашкани сме в неговите талази. Единствено благодатта на Христос ни дава дързновение да се възправим срещу греха.

Народната душа е измислила ласкавата дума „грехота“, за да се предпази от страшния бич, който представлява думата „грях“. Да се предпази и от осъждането. „Грехота“ е дума, която се изрича ласкаво и нежно, с „грехота“ само тихичко казваме „недей, не бива, недей“. С „грехота“ се противим на злото с добро, с любов. „Грехота“ лекува с милувка, а не с шамар. Толкова е удивително и възхитително, че народната мъдрост е родила тази чиста и пречистваща дума!

За съжаление днес, когато всичко се покварява и профанира, не е подмината и тази гальовна дума. Срещаме я по жълтите вестници и не само там, в шеговита или иронична конотация. Срещаме я дори в пейоративни изрази, напълно лишена от присъщата й нежност. Чуваме я ни в клин, ни в ръкав от устата на Сергей Станишев на конгреса на неговата партия, че „голяма грехота е леви гласове да се разпиляват”.

За щастие, тази топла и чиста дума остава в истинската литература. Вазовият герой доктор Соколов казва на Огнянов, че е грехота да се ожени за Лала, когато готвят въстание:

„В такива мътни времена нито искам да мисля за женене…. и после, грехота ще бъде да увлека това момиче в нещастие.”

В „Преспанските камбани” Димитър Талев описва обесването на учителя Вардарски на атпазар в Преспа. Глашатаят е минал през всички махали да събере народа за зловещото зрелище:

– Ще отидем ли да гледаме…

– Грехота е да се събираме там на сеир!

– Грехота и срамота! Учителят ще ни види. Какво ще си помисли за нас, милият…

Така разсъждават жителите на Преспа, но после размислят и отиват при бесилката, за да не оставят учителя сам в предсмъртния му час.

А в едно свое интервю Николай Хайтов с тъга споменава, че някога в живота на българина думичките „грехота” и „срамота” са имали изключително значение.

Днес вече почти я няма тази милваща дума в огрубелия ни речник и затова виждаме навред около себе си неща, които са грехота, затова вършим толкова много неща, които са грехота.

И толкова изненадващо я чух в среднощното такси, изречена с мек и топъл глас, и така ме трогна, обърна сърцето ми, стопли го, даде ми надежда, макар и само една искрица.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах