Книга срещу повторни грешки в бъдеще

Все повече стават книгите за паметта, които излизат на български. Сякаш се случва някакво неизговорено осъзнаване на спасителната роля на паметта в тежките за човечеството времена. В поредицата „Памет” на издателство „Жанет 45” за пръв път на български излиза „Потъналите и спасените” на Примо Леви. Това е последната му книга, публикувана година преди смъртта му.

В осем есета – „Памет за злината“, „Сивата зона“, „Срамът“, „Общуването“, „Ненужното насилие“, „Интелектуалец в Аушвиц“, „Стереотипи“ и „Писма от германци“ – авторът на епохалните книги „Нима това е човек” и „Периодичната система” (изд. „Жанет45”, 2016 г.) разсъждава за лагерите на смъртта, личната и груповата памет, агресията, прошката, общуването, отношенията на духа с материалния свят и пространната „сива зона“ между доброто и злото.

Тази година се навършват 75 години от освобождението на Аушвиц и някои неща трябва да бъдат припомняни като неизбежна профилактика за склонното да повтаря грешките на миналото бъдеще. Според един цитат от Ели Визел (също оцелял от Холокоста), поместен в началото на българското издание, „Без памет няма култура. Без памет не би имало нито цивилизация, нито общество, нито бъдеще“.

„Потъналите и спасените” е за живота в лагерите на смъртта, но читателят със сигурност ще открие достатъчно много аналогии със собствения си живот.

Примо Леви (1919 – 1987) е роден в Торино, Италия. В университета учи химия. Когато в края на 1943 г. германците окупират Северна Италия, влиза в партизански отряд. Два месеца по-късно е заловен и депортиран в Аушвиц, където полага принудителен труд на строежа и в една от лабораториите на химическата компания „Буна”. Концлагерът е освободен в началото на 1945 г. и Леви се прибира в Италия след още девет месеца по пътищата на Полша, СССР, Румъния, Унгария и Австрия. Описва лагерните си преживявания в своята първа книга „Нима това е човек”, а тези от завръщането си у дома – в „Примирието” (1963). Трийсет години работи в торинската фабрика SIVA – Италианско дружество за бои и сродни продукти. Самоубива се в къщата, в която се е родил.

„Потъналите и спасените“ (1986) е последната му книга. В нея, от дистанция на времето, Леви преосмисля концлагерите – „това чудовищно изкривяване на човешкото“ – и причините тяхното съществуване да стане възможно или да бъде омаловажавано.

Предлагаме ви откъс от „Потъналите и спасените” в превод на Нева Мичева.

Що се отнася до привилегированите лагеристи, темата е по-сложна, а и по-сериозна, според мен даже от фундаментална важност. Наивно, нелепо и исторически погрешно е да се смята, че една пъклена система, каквато беше националсоциализмът, ще придава святост на своите жертви: тъкмо напротив, тя ги принизява и асимилира – толкова по-пълно, колкото по-податливи, неопределени и лишени от политически или морален гръбнак са те. По много признаци личи, че е дошло времето да се изследва територията, която разделя (не само в нацистките концлагери!) преследваните от преследвачите, и то по-деликатно и адекватно, отколкото това вече е правено например в киното. Само една повърхностна реторика може да утвърждава, че въпросната територия е празна – тя никога не е безлюдна; осеяна е с отвратителни или трогателни типажи (понякога едновременно отвратителни и трогателни), които трябва да познаваме, ако искаме да разбираме човешкия род и да сме в състояние да защитим душите си, в случай че отново се озовем пред подобно изпитание… или ако просто държим да сме наясно с динамиката на отношенията в някое голямо промишлено предприятие.

Привилегированите бяха малцинство сред лагерното население, но са солидно мнозинство сред оцелелите. Тук трябва да отбележим, че – дори без да смятаме умората, боя, студа и болестите – хранителната дажба беше решително недостатъчна и за най-аскетичния пленник: за два-три месеца физиологичните запаси на организма се стопяваха и обичайната участ на лагериста бе смърт от глад или предизвикани от глада болести. Можеше да я предотврати само добавянето на известно количество храна, за чието набавяне се изискваше голяма или малка привилегия – някакъв начин, получен или изкопчен, хитър или силов, позволен или непозволен, да се издигнеш над нормата.

Не бива да забравяме, че повечето спомени на оцелели, устни или писмени, започват така: първият сблъсък с концентрационната реалност е и първа среща с насилието, непредвидено и непонятно, от страна на един нов и странен неприятел – лагериста „функционер“, който вместо да те хване за ръка, да те успокои, да ти покаже кое как, се нахвърля върху теб с крясъци на непознат език и те зашлевява през лицето. Иска да те покори, да угаси в теб искрата на достойнство, която може би още съхраняваш, а той е изгубил. И тежко̀ ти, ако същото това достойнство те подтикне към противодействие: законът е неписан, но железен: zurückschlagen, отвръщането на удара с удар, е непростимо прегрешение, което може да хрумне само на някой „новак“. Който си го позволи, трябва да бъде превърнат в пример: други функционери се притичват в защита на застрашения порядък и виновникът бива млатен методично и яростно, докато не бъде сломен или убит.

Привилегията по определение брани и закриля привилегията. Сещам се за protekcja – лагерната дума на идиш и полски за назоваване на протежирането, в която ясно личи латинският произход. Разказаха ми историята на един италиански „новак“, партизанин, хвърлен в трудов лагер с етикет „политзатворник“, докато още бил с всичките си сили. Налетели му при разсипването на чорбата, а той дръзнал да блъсне чорбаря – веднага довтасали колегите на функционера, потопили главата на провинилия се в казана за назидание и го удавили.

Издигането на привилегированите в лагерите, а и във всички видове човешко съжителство, е притеснително, но типично явление: тях ги няма само в утопиите. Задача на справедливия човек е да се бори срещу всяка незаслужена привилегия, но не бива да се забравя, че тази война няма край. Навсякъде, където съществува власт, упражнявана от малцина или от един за сметка на многото, привилегията се ражда и множи дори напук на волята на самата власт. От друга страна, нормално е властта да толерира или насърчава този процес. Ако се ограничим до концентрационния лагер, ще видим, че той (включително в съветската си разновидност) може да послужи за „лаборатория“: хибридната класа на лагеристите функционери е неговият скелет и същевременно най-тревожната му черта. Сива полоса с размити контури, която едновременно дели и събира двете полета – на господарите и на слугите. Притежава невероятно сложна вътрешна структура и онова, което обхваща, е достатъчно да ни обърка в нашия стремеж към ясно мнение.

Сивата зона на протекцията и сътрудничеството с потисниците има множество корени. На първо място – колкото по-тесен е властовият сектор, толкова повече се нуждае от външни помощници. В последните си години нацизмът не може да мине без такива, още повече че е твърдо решен да запази порядъка, който е наложил в подчинена Европа, и да захранва фронтовете, обезкървени от растящия военен отпор на противниците. Става необходимо от окупираните държави да се набавят не само работници, но и блюстители на реда, представители и администратори на германската власт, вече ангажирана другаде до пълно изтощение. Тук следва да споменем – нюансите са различни според качеството и тежестта на колаборацията – от Квислинг в Норвегия, режима на Виши във Франция, варшавския юденрат и Република Салò до украинските и прибалтийските наемници, пращани навсякъде с най-мръсните задачи (но никога в сражение), или Sonderkommandos, „специалните отряди“, за които предстои да говорим… Да, но колаборационистите идват от противниковия лагер, от бившите врагове, значи са недостойни за доверие: щом веднъж са извършили предателство, могат и да повторят. Не е достатъчно да бъдат ангажирани с второстепенни задания; най-добре е да се обвържат и натоварят с вина, да се оцапат с кръв, да се компрометират колкото се може повече – така ще встъпят в отношения на съучастие с поръчителите на престъпленията и няма да има връщане назад. Този метод на действиее познат на криминалните организации от всички епохи и места, прилага се от мафията открай време и е впрочем единственото, което обяснява изстъпленията, иначе неразгадаеми, на италианския тероризъм през 70-те.

На второ място (и в разрез с определена агиографска и реторична стилизация) – колкото по-жесток е гнетът, толкова повече от угнетените са готови да се поставят в услуга на властта. Тази готовност също изобилства с безброй оттенъци и мотивации: терор, идеологическа обработка, безкритично подражание на победителя, късоглед стремеж към някаква власт, колкото и нелепо ограничена да е тя в пространството и времето, малодушие и тъй нататък – до съзнателна сметка как да се заобикалят заповедите и наложеният ред. Всички изброени причини, поотделно или в съчетание, са оказали своето влияние при обособяването на този сив участък, общото за чиито представители е намерението да запазят и затвърдят своята привилегия по отношение на непривилегированите.

Преди да обсъдим една по една подбудите на някои лагеристи да влязат в различна степен на съучастие с управата на лагерите, трябва дебело да подчертаем, че изправени пред човешки случаи като тези, не е разумно да избързваме с моралните присъди. Нека бъде ясно, че най-голямата част от вината е на системата, на самата структура на тоталитарната държава – какъв е делът виновност на отделните големи и малки колаборационисти (които никога не са симпатични, никога не са прозрачни!), е винаги трудно да се определи. Най-добре е да оставим преценката на хора, които са попадали в подобни обстоятелства и са имали възможност да се уверят на собствен гръб какво означава да действаш под принуда. Мандзони е бил наясно с това:

„Предизвикателите, притеснителите, всички, които по един или друг начин онеправдават другите, са виновни не само за злото, което извършват, но и за дълбокия смут, в който хвърлят душите на оскърбените“.

Да си потърпевш, не изключва да носиш и вина, а тя често може да е обективно сериозна, ала не зная човешки съд, годен да отсъди доколко.

Ако зависеше от мен, ако се налагаше аз да се произнеса, без угризения бих оправдал онези, чието участие в безчинствата е било минимално, но при максимална степен на принуда. Около нас, лагеристите без „разред“, гъмжеше от функционери с нисък ранг. Те съставляваха една живописна фауна: метачи, миячи на казани, нощни пазачи, опъвачи на постели (които извличаха – нищожна – полза от германската мания оправените нарове да са гладки и с идеално прави ъгли), надзорници по въшките и крастата, куриери, преводачи, помощници на помощниците. Повечето бяха обикновени нещастници като нас и се трепеха на пълно работно време като всички, но за половин литър чорба в повече се нагаждаха да предлагат тези и други „битови услуги“: безобидни, само понякога полезни, често изсмукани от пръстите. Рядко прибягваха към насилие, но бяха склонни да развиват един типично корпоративен манталитет и енергично да бранят службиците си от всеки, който, отдолу или отгоре, ги застрашеше. Тяхната привилегия, която впрочем им костваше допълнителни неудобства и усилия, им носеше малка облага и не ги опазваше от дисциплината и страданията на другите; средната продължителност на живота им като цяло беше същата като на непривилегированите. Те бяха чепати и надменни, но никой не ги възприемаше като врагове.

Преценката става по-деликатна и по-сложна за хората на ръководни позиции: от т.нар. капò на работните бригади (немската дума „Kapo“ идва директно от италианското capo – глава, шеф, – а произношението с ударение на последната сричка, навлязло покрай френските пленници, се разпространи едва години по-късно благодарение на едноименния филм на Понтекорво и бе предпочетено в Италия тъкмо за да се прави разлика), старшите по барака (Blockälteste) и секретарите, регистраторите (Blockschreiber) чак до категорията, по онова време съвършено неподозирана за мен, на лагеристите, заети с различни дейности, понякога изключително деликатни, в канцеларските звена на лагера, Политическия отдел (всъщност филиал на Гестапо), Бюрото по трудова повинност, карцерите. Някои от тях, къде с ловкост, къде с късмет, се бяха сдобили с достъп до най-секретна информация.