Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Книга за баене и за всичко (откъс)

„Лудовица“ на Бойка Асиова

Бойка Асиова, снимка: Миро Златев - Книга за баене и за всичко (откъс)

Бойка Асиова, снимка: Миро Златев

„Обичам книги като новата книга на Бойка Асиова „Лудовица”. Това е уж книга с разкази, но е много повече. Това е книга за всичко. Това е от тези редки книги, които не се интересуват от жанровете и са белег на зенита на писателския талант“, пише Деян Енев в предговора към новата книга на Бойка Асиова. 

„Тези разкази са като угнили круши – когато крушата е най-сладка – продължава Енев. – Като изделието на медникар са – дълъг труд с леко търпеливо почукване на длетото. Вътре има хора от различни времена, които са толкова пълнокръвни, че можеш да ги пипнеш. И такъв хубав език, че изведнъж разбираш – гласът на Бойка Асиова не е само нейният авторски глас, а идва от много дълбоко. Или, ако цитираме от книгата, тези разкази са като „баене – нанизано от отделни зърна поплак, ромон, въздишка, шепот, тишина, молитва – накъсано и слято, което прогонва болестта.“

Бойка Асиова е родена в Разлог на 16 декември 1945 г. Инженер-химик по образование, с малко практика в управление на индустриалното производство, повече от 30 години тя е журналист. Работи в няколко национални всекидневника. Публикува в литературни и други издания. Автор е на 11 книги. Между тях са сборниците с разкази „Сребърна пара” (ОФ), „Мир вам, сто врабчета” („Сибия“), „Мъжко можене” („Жанет 45“). Романът й „Яловата вдовица” („Жанет 45“) беше номиниран за наградата „Хеликон” и получи Националната награда за литература „Николай Хайтов” за 2007 г. През септември 2012 г. романът излезе на немски език в Германия. „Рецепта за камбана” („Жанет 45“) бе отличена с годишната награда на Съюза на българските писатели за есеистика за 2011 г. Последната й книга „Да убиеш Сталин. Спомен за Костадин Лагадинов” („Жанет 45“) е документален разказ за невероятната съдба на един човек, минал през сибирските лагери и останал верен на идеала си.

Предлагаме ви откъс от един от разказите в „Лудовица“.

Циганка от сой

Неговата кръчма беше в новата му къща на приземния кат, над който се издигаха още два. В самия център на града. Излизаш от нея и след две крачки си на площада. Клиентелата й беше отбрана. Една ръка мъже. Горе-долу еднакви по състояние. Срещаха се, за да си чуят приказката. Да се съизмерят, да се похвалят, да свършат някоя работа. И да се надхитрят. Надлъгването влизаше в играта, която ги увличаше и често учестяваше пулса им.

Той рядко се явяваше в нея. Понякога сядаше на някоя от масите, други път – на друга.

Циганка от сой, Гюла обслужваше одаята. Откъм двора, зад кръчмата му, имаше добре обзаведена гостна, в която по мъжки ядеше и пиеше. Трябва да се признае, че тези богоугодни дела вършеше с мярка и задължително с подбрана компания. Избраниците биваха сменявани. И никога сигурни, докога ще са част от, той я наричаше така, „одаята“. В това понятие влагаше доза интимност, свойска близост, малко носталгия по бита на стария му баща. Иначе имаше всички удобства за хубаво прекарване, привнесени от големия град и даже от странство. Неговата кахлена печка беше първата в града. Висока до тавана, облицована с яркожълти плочки, чиито фигурки на животни и растения подредени в една идея, наподобяваха древно някакво писмо, прилично на това от някой египетски папирус. Беше докарана някъде от Европа с нарочен контейнер. На средата голяма стабилна маса от хубаво дърво, обработено модерно, така че допирът да предизвиква усещане за удоволствие. Столовете с извивки точно по гръбнака и с облицовка, позволяващи заседяване. В ъгъла до печката имаше и миндер. Застилан зиме с реснач, а лете с ленен чаршаф, довършваше уюта. Дори се знаеше, че тук е прието, когато на човек му додее да седи на стол, но не му се тръгва, да опъне снага. Това минаваше за турски навик. Турски, турски, ама хубаво ти. Сладко! Защо не? Животът е толкова кратък.

Гюла е щерка на баба Има, същата, която беше пяла на сватбата му. Артист със звезда на челото, изписана й от самия Господ Бог. Не оставяше никого равнодушен към песните си и към дивата игра с дайрето, чийто звън на пуловете се запомняше доживот от младоженци и сватбари. Та баба Има, в правото на първо дайре, канена от стария Богоя като каймак за сватбата на сина му, реши, че има да взима от младия господар още от венчавката му. Заведе дъщеря си при него и му поиска да я приеме на работа. За каква? Той да реши. Но и зетят барабар с нея, мъжа на Гюлфие. Това поиска старата циганка. Да се прибави към Алтънините измекяри още един, не беше кой знае каква жертва, мислеше си тя.

Баба Има похвали пред стопанина дъщеря си, че е добра къщовница. Това последното нямаше нужда, защото се знаеше колко една циганка, която не си е влязла в къщи от сватби, ще научи дъщеря си да шета… Наемането на работна ръка за домакинството беше задължение и право на жената на чорбаджийската къща, но баба Има поиска услугата от мъжа.

Сава изслуша търпеливо старата певачка. Направи се, че не видя момичето й, и че то не го заинтересува.

– Добре. Нека утре да дойде. Доведи я при жена ми. Тя се разправя с тия работи. – Извади от портфейла си банкнота и подаде на майката. – Още имам да ти давам за ония песни, халал ти вера! – усмихна се благодетелят и обърна гръб на двете циганки. Той не видя как майката заговорнически побутна щерка си, доволна от сделката. Не стига че изпроси работа за двамата – щерка и зет, ами и суха пара отгоре на това.

Гюла довършваше почистването на кабинета, който служеше за приемна, гостна, а понякога и за спалня на господаря. Зад писалището му имаше врата, която единствено той отваряше. Беше си уредил в одайчето, както сам го наричаше, условия за почивка. Голям диван, до него шкафче с най-необходимото, радио, стол, върху който хвърляше сакото си. В ъгъла каса. Какво заключваше в нея, само той си знаеше. Не толкова за почивка, колкото за усамотяване му служеше това спретнато скривалище. В него събираше мислите си след тежка сделка. Или ближеше раните си след несполука. Трябва да се признае, че такива рядко биваха. Беше лисица и успяваше, ако не да спечели, то поне да не загуби.

Гюлфие подреди нещата в кантората под конец. Придърпа столовете. Опъна без нужда завесите на прозорците. Последно се качи на масата, за да избърше бездруго чистия полилей. Просто обичаше да хваща в ръце нежно накъдреното стъкло, обагрено в синьо, цветът на което избледняваше от периферията към центъра. Огромната фуния на несрещано в градина цвете, пробуждаше у Гюлфие неосъзнат копнеж. Тя държеше в ръцете си лампата и докосването до изящния предмет я правеше за миг щастлива притежателка.

Влезе той. Господарят. Очите му опряха в леко откритите й нозе. Повдигнала ръцете, дрехата й остана придърпана над коляното и така се разкриваше онази деликатна вдлъбнатинка на свивката, в която се чувстваше напрежението на младото тяло.

Тя го усети с гърба си, извърна се и погледите им се срещнаха. Небрежното му лице изведнъж прие решителността на ловец при излязла насреща му сърна. Като не отместваше очи от циганката, той врътна ключа пипнешком зад гърба си. Отскочи до прозореца и рязко дръпна плътните пердета. В стаята внезапно се стъмни.

Господарят отпусна поглед. Но не и примката, която хвърли върху младата циганка още с влизането. Пое я под коленете. Прехвърли я на рамо и с лекота я понесе към одайчето.

Гюлфие не се съпротиви. Не беше сигурна дали се изплаши, или се развълнува. А колкото до това дали е редно да скочиш в прегръдката на господаря, без да риташ поне от кумува срама, това не я занимаваше. Умът й беше цигански – прост и природен.
Той носеше расова хубост. Беше в онази мъжка зрялост, на чийто магнит трудно можеше да се устои. Притежаваше непокварена привлекателност. Това беше измамно впечатление. Просто владееше себе си. Умееше да скрива мераците си и минаваше за порядъчен мъж и даже верен съпруг. Образът на праведник му влизаше в сметките и той грижовно го поддържаше. Пък и смяташе тънката част за строго лична. За разлика от мераклиите, които ако ги лишиш от огласяването на успехите с жените, беше равно да им резнеш между чатала. И приказките по темата смяташе за простотии не от неговата класа.

Господарят имаше на носа си малка брадавичка. Когато говореше, тя мърдаше и това обикновено разсейваше слушателя му. Още на второто скачане от масата, след почистване на любимата синя лампа, на дивана в стайчето Гюла се заигра с брадавичката. Целуваше я, лизваше я, докосваше я с показалец. Духваше в нея, от което господарят замижаваше. И полудяваше.

Наиграваха се, насищаха се един друг до пълна взаимност. Той засмукваше гърдата й, пляскаше я по извития хълбок и я оттласкваше от себе си.

Часът на господаря свърши.

Лъскането на синия полилей и скачането от масата продължи в равно темпо и занапред. Нищо не успокояваше нервите на търговеца на дървен материал, както играта с брадавичката на върха на изящния му нос.

Постепенно Гюлфие стана любовница и довереница. Разказваше му истории. Цигански, истински смешни и кипящи от живот. Той я улавяше как си ги измисля, и това го забавляваше. Обичаше да го мачка по гърба, да го захапва с бисерните си зъби, яхнала го – гореща, чуруликаща и непретенциозна. Той можеше да я отблъсне, да заспи, да обърне гръб, а тя просто да изчезне. Никога с нищо не го ядоса. Беше като божия птичка. Самият Господ я взел в ръката си, духнал перцата й и рекъл: Живей!

Със сигурност господарката се досещаше, че мъжът й се облажва с младата циганка. А на Гюла понякога й минаваше мисълта, макар енергично да я пъдеше, че оная ще вземе да я отрови. Точно това – да я отрови. И потръпваше при тая мисъл. Колко му е? Иначе пред ратаите не криеше, че топли чергата на чорбаджията. По тази причина минаваше пред тях за първа ръка ратайкиня. Властваше над другите и без да се налага. То имаше смисъл за самата нея. Повече се обичаше. Гледаше на себе си отвисоко и се дивеше като как е извадила тоя късмет в живота.

Гюлфие избягваше да се засича със стопанката. Не лесно, но успяваше. Гъвкава и жива изпаряваше се като лятна мъгла, щом като усетеше диханието й.

А жена му беше зла за девет села. Иначе красива. Стъпваше като паюница по къщата. Само да вървиш по нея и да събираш перата.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах