Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Книга за парада на нищетата

Живеем сред призраци - свален, дори забравен, комунизмът не си отива

Паметникът на бългалро-съветската дружба е най-големият монумент във Варна. След 1989 г. запустява. Снимка: „Пътеводител за комунистическа България. Знаци за времето“   - Книга за парада на нищетата

Паметникът на бългалро-съветската дружба е най-големият монумент във Варна. След 1989 г. запустява. Снимка: „Пътеводител за комунистическа България. Знаци за времето“

Ще се изнeнадате от тази книга – без да е будистка, тя е за предишния ви живот, предопределил кармата на настоящия, тя е за комунизма, който е свален, дори забравен, но не си е отишъл. И сякаш никога няма да си отиде, защото ако е минал по една земя, след него остават такива, на които им се струва, че това е било тяхното щастие. Което ги прави най-големите нещастници, но комунизмът те учи да парадираш с нещастието си, с неуспехите си, с бездарието си.

Книгата „Пътеводител за комунистическа България. Знаци за времето“ е за парада на нищетата. Според Иван Кръстев, за да разбереш какво става днес в Европа, трябва да си живял при комунизма, защото основното противоречие на Стария континент все още e между онези, „които изпитаха на гърба си разпада на някога тъй могъщия комунистически блок, и другите, на които им бяха спестени тези травматични преживявания”. Но пък за да разбереш самия комунизъм, сякаш не е достатъчно да си го живял само в Европа, добре би било, например, да си посетил и Северна Корея, защото по-меките му варианти крият същността му. Структуралните антрополози знаят, че за да опишат структурата на обществените отношения като цяло, трябва да изследват възможно най-ниско развитите им форми, където липсват цивилизационни натрупвания и тази структурата може да бъде видяна едва ли не с „просто око”. За да вникнеш в репресивната природа на комунистическото общество, трябва да се запознаеш с възможно най-радикалните му проявления, където то не се прави на нещо по-различно от това, което е.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Имах спорния късмет да стигна до Северна Корея през 1988 година по повод последния Световен младежки фестивал – форум на младежката интернационална комунистическа солидарност. Но не той е важен. Важно е какво, благодарение на него, остана в паметта ми и не мога и да искам да го пропъдя. Внимавам само да не го бъркам с моменти от антиутопията на Оруел „1984”, защото е трудно да прецениш кое звучи по-нереалистично – литературата или реалността. Ето го онзи сън наяве от 1988-а, разказан в резюме…

В столицата Пхенян всички живеят в еднакви стаи, през чиито прозорци без пердета задължително се виждат еднакви портрети на Ким Ир Сен (ръководителят на партията и държавата тогава, баща на следващия и дядо на сегашния лидер) и всички носят еднакви костюми. Нямат местожителство, а се заселват там, където партията прецени, че е необходимо.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

За тях чужденецът по условие трябва да се приема за враг, дори за случаен разговор с такъв, включително и българин, се предвижда затвор.

Децата им от най-ранна възраст напускат семействата си и се въдворяват в полувоенизирани детски домове и училища. Те през повечето време репетират тъй наречените фонове – гигантски масовки, които със знаменца под команда изписват фигури в прослава на Ким Ир Сен, партията, държавата…

Дърветата в Пхенян цъфват на рождения ден на Ким Ир Сен (някъде през юни, доколкото си спомням), защото преди това пъпка по пъпка са завързани и съответно развързани по план; ако стане грешка, наказанието обикновено е смърт.

Работниците получават заплатите си в разноцветни банкноти, като всеки цвят е предварително определен за какво може да се ползва – храна, дрехи, домашни потреби и пр., така че не те, а партията и държавата да решават какви са им потребностите.

Писателите, вероятно и художниците, музикантите, работят заедно, обсъждат темите и сюжетите си на производствени събрания, взимат решение за съдбата на героите с гласуване, а накрая произведенията им се подписват с едно-единствено име – Ким Ир Сен.

Домакините ни, когато искат да демонстрират стойността на сградите, открити специално за фестивала, съобщават с гордост колко души са загинали при строежа им (смените на работниците са достатъчно дълги, за да падат често от скелето от умора).

И т.н., както е известно, жестокостите, жертва на които стават дори най-приближените до лидера, продължават и до днес.

В сравнение с видяното в Пхенян ни се струваше, че в София живеем в съвсем друго общество, но това беше предоверяване на опаковката му, защото структурата на обществените отношения при комунизма навсякъде е все същата. В основата ѝ е отричането (до унищожаването) на индивида, на неговите права, собственост, включително и живот, за сметка на колективния класово-партиен интерес. Той обаче всъщност отново е на индивиди, но малка група (по-късно определяна като номенклатура) с пирамидална йерархия, на чийто връх стои един индивид (наричан с подсъзнателното усещане за връщане към племето и клана вожд).  Култът към личността у нас след този в СССР е отречен в партийните документи през 1956 година, но фактически продължава до падането на Тодор Живков от власт през 1989 година, тъй като загубата на индивидуална идентичност, а оттам и на граждани в политическия смисъл на понятието, от само себе си позволява, води до еднолична власт, упражнявана със засилен елемент на семейственост (дърветата не цъфваха на рождения ден на Тодор Живков, но поетите се надпреварваха да пишат стихове в негова възхвала, а дъщеря му бързо стана втория човек в държавата и министър на културата).

Отричането/унищожаването на индивида се осъществяваше от една страна чрез потъпкване на различието и налагане на подобие между хората (вярно, у нас те не носеха еднакви костюми, но на всички избори – за Народно събрание, в Народното събрание, на партийни конгреси и форуми и пр. гласуваха еднакво (над 90 процента). И от друга страна, чрез подценяване на настоящето в името на светлото бъдеще и героичното минало. А настоящето е територията на твоя живот, на радостта от него, на собствения ти избор и изява, докато бъдещето и миналото бяха перспективи на подчинение пред идеологически наложени авторитети.

Комунизмът имаше двоен исторически статут – хем беше дошъл (на власт) в СССР и сателитите му, хем предстоеше. И докато победеше напълно (тоест до края му), колективната класова идентичност трябваше да се проявява в класова борба и предполагаше конструиране на враг – вътрешен (така наречената бивша буржоазия и въобще различно мислещите) и външен (така наречения империализъм и въобще западните демокрации). Врагът даваше възможност и в мирното време обществото да се движи по някакви паравоенни закони (тези на Студената война), всяко социално пространство да бъде повече или по-малко дисциплинарно (подобно на казармата), от индивида да се очаква саможертва, ако не на друго, то поне на личното му мнение (усещането за бойна готовност оправдаваше също така цензурата и разправата с „предателите” сред своите, която течеше до последно, до гоненията и уволненията на членовете на неформалните граждански сдружения непосредствено преди Десети ноември).

Комунистическата идеология по условие раждаше тоталитаризъм, защото изискваше тотална власт над индивида във всичките му прояви, включително в личния му живот и в мисленето му (децата в България не ги откъсваха от родителите им и хората имаха местожителство, но Държавна сигурност и нейната „политическа полиция” – в пряка аналогия с „полицията на мисълта” при Оруел – следеше дали са на „правилни позиции” дори в частните си разговори и ако не бяха, можеше да ги изсели, да ги прати на лагер, да им провали живота; за контакти с чужденци нямаше да отидеш в затвора, особено през последните години, но и нямаше да те пускат да пътуваш в чужбина, което, впрочем, и така беше рядка привилегия).

Вън от безспорните сходства между двете големи тоталитарни идеологии на ХХ век – фашизмът и комунизмът – днес може да се отчете и една съществена разлика: фашизмът имаше относително кратко историческо съществуване, при това през почти цялото време в горещ военен конфликт на два фронта, така че злото, което той представляваше в непрестанна видима експанзия, беше очевидно, докато комунизмът се проточи през десетилетията, проникна във всекидневието, злото, което той представляваше, беше принудено отчасти да отстъпва пред стремежа на хората, въпреки всичко, да живеят нормален живот, и така то започна да изглежда приемливо, банализира се… А както е известно, ако има нещо по-страшно от самото зло, то е загубата на чувствителност към него, на способност да бъде разпознавано и осъждано (и тя продължава дълго след падането на комунизма, у нас специално и досега).

Експонатите, документирани визуално и със съпътстващи текстове в настоящия „Пътеводител на комунизма в България“, отговарят, освен на условието да са създадени в онова време на НРБ, и да показват – къде по-агресивно, къде по-завоалирано – как комунистическата идеология е минавала през жизнената среда, как се е овеществявала в нея, как е ставала всекидневие. Този процес се следи от изследването в две отчетливи тенденции, които дисциплинираха градското пространство, така че самото му обитаване да те направи верноподаник на комунизма.

И първата, разбира се, беше имперският маниер в градоустройството, който смалява индивида и хиперболизира властта, лансира я като величествена, непоклатима, непристъпна… Както може да се очаква, този неин пространствен образ е бил конструиран моделно още през 50-те години на миналия век в центъра на столицата с трите сгради-мастодонти в сталински барок около Ларгото, където се помещават трите ключови институции на партията-държава – Партийният дом, Държавният съвет и Министерския съвет. Човешката мяра е унищожена заедно с уюта на всекидневния свят, чувството е парадно и подсъзнателно трябва да носи гордост от победа над врага, а симетрията и повтарящите се елементи трябва да създават внушение за неотменим ред. Символният ключ на композицията беше огромна рубинена петолъчка, която забита високо в небесата, настояваше, че комунизмът е заместил религията и сам е религия без бог.

Този пространствен модел на отношението индивид-власт се пренасяше и в центровете на окръжните градове чрез сградите на партийния дом, които задължително трябваше да са внушителни, със строга, дори някак „бюрократично сърдита”, архитектура, да карат индивида „по условие” да се чувства виновен. Ефектът се подсилваше, когато до Партийния дом се стигаше през голям мраморен площад, непомерен за мащабите на мястото, труден за обитаване, особено в студ и пек, който демонстрираше силова намеса, казваше на жителите, че нямат думата за това какъв ще бъде техният град и живот. Пространствената травма на мраморните площади идваше, освен от собственото им дехуманизирано излъчване, и от унищожаването на градската памет, от загубата на това, което е останало под тях – обикновено скромни, но създадени с грижа къщи и улици с естетика от преди идването на комунизма и с чара на някогашната свободна търговия и фамилни истории. И тъкмо затова подложени на показна екзекуция. Обратно – до днес са останали от комунизма и са представени в книгата огромно количество артефакти, които са обслужвали митологията на революционната борба с капитализма, довела до завземането на властта. Целта им беше да я представят като саможертва в името на народа, подкрепяна от самия народ. И в най-малкото село трябваше да има поне един паметник на партизанин, запазен обикновено и до днес.

Заедно с тези паметници, в същата стилистика, с готовност се изграждаха и се ценяха идеологически и други – на участници и събития в борбата за национална независимост, така че комунистическата героика да изглежда като нейно продължение, метонимично („по съседство”) да се натовари с родолюбиви цели. Това припокриване беше заложено още в училищните програми и се възпитаваше от най-ранна възраст в подрастващите, но най-експресивният му израз беше един повтарящ се по националните празници ритуал, наречен Вечерна проверка на загиналите, където под съпровода на тържествена музика до имената на Ботев и Левски се нареждаха и тези на партизани, партийни функционери, откровени терористи (не беше като севернокорейските фонове, но усещането за патетична войнственост, която не търпи съмнения, беше сходно).

Свързването на комунистическата героика с национално-освободителните борби и Руско-турската война имаше и друга идеологическа функция – да разпалва наследените от ХIХ век русофилските настроения и да ги пренасочва към СССР, да внушава на нацията, че трябва да е благодарна за независимостта си на Русия, което от своя страна пък трябва да се изрази в сляпа вярност към СССР. Осъществяваше се пропагандно организирана „черна борса” на колективни емоции от артефактите в прослава на „по-големия брат”, осеяли страната. Само по централния столичен булевард, самият той наименован „Руски”, на разстояние от 500 метра се редят Руската църква „Свети Николай Чудотворец”, паметникът на руския император Александър II на кон, храм-паметникът „Свети Александър Невски”, посветен на канонизиран от РПЦ руски княз (въпреки че това е катедралния храм на българския патриарх) и паметникът на Съветската армия, който е най-високият елемент в тази градска част и носи символиката на еректирал фалос, забит в софийското небе, за да напомня, не само кой е победител във Втората световна война, а и че след нея страната остава под съветска власт. И днес, ако извънземни кацнат на този булевард, ще помислят, че са попаднали в руски град.

В прославата на по-далечното минало има и още една, дала обилна монументална продукция, линия, донякъде противоречаща на проруската. Тя се прокарва по повод на 1300-годишнината на българската държава, когато се изграждат внушителни паметници на исторически теми. Политически двигател на този процес е Людмила Живкова – Вера Мутафчиева дори нарича периода „людмилие”. Характерно за него е изтъкването на собствената роля на България за световната култура в известен опит за ограничаване на съветското влияние (според някои версии тъкмо това е струвало живота на Живкова). Стремежът е комунизмът като държавна идеология да бъде допълнен от един показен национализъм с езотеричен привкус.

За емблема на людмилието може да се посочи паметникът „1300 години България” пред НДК, около който през прехода периодично възникваха остри дебати с идеологически, естетически и технологични аргументи и от двете страни и в края на краищата беше демонтиран по решение на Столичния общински съвет. Спираловидната му монументална композиция представяше българската история чрез фигури, превърнали се в национални икони, като обаче поставяше на нейния връх образа на работника – на победилата власт на пролетариата. Трябваше да изглежда, че цялото развитие на обществото ни през вековете е било насочено натам и това му дава смисъл.

Въпреки, че Людмила Живкова успява да обедини около себе си изявени творци и учени (основно историци) и въпреки желанието ѝ за поне частична преориентация по оста Изток-Запад, вдъхновеният от нея национализъм, като всяка държавна идеология в модерния свят, е препятствие, а не стимул за таланта, неминуемо поражда стигми и ерзаци, а често и откровен кич. В този смисъл Божидар Димитров с неговите новоизградени крепости „до ключ” може да се приеме като посткомунистически наследник на людмилието, който обаче няма за цел изплъзването от „геополитическата хватка” на Русия.

Втората тенденция, която за разлика от първата не е пропагандно заявена, е унищожаването на индивида чрез репресията на подобието. Тя вероятно е най-видима (материализира се пред очите ти) в панелните комплекси, чиито блокове с еднаквите си фасади, разпределение на апартаментите и дори мебелите в тях сякаш са създадени, за да не можеш нищо да разпознаеш като свое, тъй като не се различава от това на съседите. На дъното на нуждата от изграждането им стои и отнемането на земята от селяните – те трябва да бъдат запратени в анонимността на града, където да загубят социалната си физиономия – те са станали излишни. Комунистическата идеологията разчита на пролетариата и неговата власт, която да се упражнява от партийната номенклатура.

Панелните блокове с тяхната като че ли съзнателно търсена непоносимо скучна архитектура, с падналата мазилка и разбитите входове предлагаха и още един инструмент за културна репресия над индивида – естетиката на грозното. Човек трябваше да се чувства подчертано дискомфортно в собствената си среда, да знае, че тя не е създадена за негово удоволствие, а е проект на нетърпяща възражения власт, за която той е само материал. Същата естетика със същата функция по неписан закон минаваше и през дизайна на автомобилите и вещите, произведени през соца, през етикетите и опаковките оттогава, дори през вкуса на храната в работническите, студентските и училищните столове, проникваше в отношенията между хората – сервитьори, шофьори, магазинери, чиновници и пр. задължително трябваше да бъдат сърдити, да изглежда, че ти се карат. Въобще, животът в „лагера”, който опираше до дулата на граничарите, повече или по-малко трябваше да действа като наказание заради основотелното подозрение, че дълбоко в себе си „обикновеният човек” не го харесваше, предпочиташе да се беше родил зад Желязната завеса.

Настоящият „Пътеводител на комунизма в България”, заедно със собствената си историческа и културна стойност, е ценен и с дефицитите, които компенсира в посткомунистическата публичност. Те са много и от различен порядък, но особено издайническо сякаш си остава отсъствието (само у нас сред бившите соцдържави в Европейския съюз) на Музей на комунизма. И това на свой ред превръща Пътеводителя в първата по рода си книга-музей.

Причината да нямаме такъв музей е липсата на поне относителен обществен консенсус в оценката на тоталитарното минало. Нещо повече – времето не му помага, а го руши и колкото повече се отдалечаваме от падането на комунизма, толкова по-малко сме склонни да се отнасяме критически към него.

Музеите на комунизма в държавите, преживели комунизъм, не могат да не бъдат критични към него, камо ли пък реабилитиращи (каквито очаквания се прокрадват), дори поради самия факт, че това са исторически музеи – разгръщат невербални (със съпътстващи текстове, разбира се) разкази за миналото, написани, както е известно, от победителите. Определени събития (в случая падането на комунизма) в ретроперспектива конструират ценностна йерархия, според която подреждат станалото преди тях. Историята иначе не би била възможна, би била равна на археология. Музеите на комунизма не принадлежат на комунизма, а на победилата го през 1989-а либерална демокрация – съпротивата срещу тях (у нас тя надделява) е един от начините тази победа (поне негласно) да не бъде призната.

Това не пречи музеите на комунизма, включително и тази книга-музей, да дават обективни познания за въпросния период, както, например, го правят средновековните раздели в нашите исторически музеи. И те прокарват ясно разграничението, според победителите, между „лоши” и „добри”, в случая между османския поробител и българския народ. Най-малкото поколенията, които не са били свидетели на комунизма, могат да се запознаят с фактите оттогава и интерпретациите им отсега. Такава е прагматиката на музея. Но по-важна от нея е символната му роля: поставянето на комунизма в музей му дава на статут на победено минало, на „мъртва реалия”, на отказ от припознаването му в настоящето, на отпадането му от хипотезите за бъдещето. Това е жест на „историческа екология”. Такава е и целта на тази Пътеводител.


Тритомното издание „Пътеводител за комунистическа България“ от Димана Трънкова, Георги Лозанов, Михаил Груев и Антони Георгиев ще бъде представено от проф. Ивайло Знеполски в Литературен клуб „Перото“, НДК, на 28 март от 18 ч.

„Пътеводител за комунистическа България“ се издава с подкрепата на Фондация „Америка за България“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах