Книгата на българката, препоръчана от Опра Уинфри

Вече е категорична и трайна тенденция и все повече ще стават авторите с български имена, които не пишат на български език. Мирослав Пенков, Красимира Зуркова, Илия Троянов, Димитър Динев… Това са само част от по-известните вече и на българския читател автори, които носят български корени, но растат на друга езикова почва.

Даниела Петрова е ново име за българския читател, но скоро вероятно ще бъде поредният повод за всеобща национална гордост, защото по книгата ѝ почти сигурно ще бъде заснет филм. Би било странно, ако не се случи, защото романът дава всички обичайни предпоставки за това. На първо място – книгите, препоръчани от Опра Уинфри, кралицата на ефира, завземат класациите на бестселърите и са ориентир за интереса на продуцентите.

Втората причина, и тя е по-важна – този роман е писан като за кино. Той е в регистъра на модерната тематика, сюжет и структура, която виждаме в нашумели филми и сериали от типа „Големите малки лъжи“. Има интересна фабула, засяга важна тема, образите са лесни за възпроизвеждане на екран, защото са щрихирани сценарно.

Замислен като психотрилър, романът е повече трилър, отколкото психо и това съвсем не противоречи на предварителните очаквания на читателя. Остросюжетен е, безспорно увлекателен, а едно от големите му предимства е актуалността на фабулата, острата проблематичност на темата за споделеното чрез генетично донорство майчинство.

Подобен е сюжетът на друга книга от българка емигрантка, излязла също през тази година. Невена Митрополитска, която живее в Канада, е написала на български език романа си „Дарът“, но действието в него се развива в България.

Сравнението между двете книги е неизбежно. В „Майката на дъщеря ѝ“ водеща е загадката, съспенсът, докато в „Дарът“ на първо място е състоянието на човешката психика в сложната ситуация на асистираната бременност. Ако Даниела Петрова е разчитала на случките, Невена Митрополитска е залагала на състоянията. В „Дарът“ образите са разглеждани в дълбочина, очертани са така, че мотивацията на действията да произтича от пълнотата им. В „Майката на дъщеря ѝ“ образите са подчинени на действието, развиват се според него.

Въпреки че и двете авторки са емигрирали отдавна, връзката им с България проличава по коренно различен начин в двата романа. Митрополитска демонстрира много по-добро познаване на българската среда, докато Петрова очевидно се разграничава в наратива от нея, звучи много „по-американски“. Тук не става дума за достойнства и недостатъци, а за коренно различен подход.

Докато четях „Майката на дъщеря ѝ“, бях почти убедена, че авторефлексията на авторката е отразена в героинята, която е второ поколение емигрант от България. Оказа се, че греша. Даниела Петрова е заминала преди 24 години в САЩ, изпитала е културния шок на промяната и всъщност личният ѝ опит е по-скоро свързан с темата за асистираната бременност, отколкото с противоречията на произхода. Все пак за нея България е останала държавата, която тя е познавала преди четвърт век и това личи много силно. Петрова говори за страната ни като за нещо далечно, почти непознато. Създава – вероятно неволно – усещането, че България е отдалечена от света и от бързото му развитие. Най-очевидно е това в образа на майката на Катя – Пенка. Жената, която пристига в САЩ, за да погребе дъщеря си, е описана от Петрова като старица, „прекалено стара, за да ползва Скайп на телефона“ и ще притежава лаптоп за пръв път в живота си. А Пенка е на 40-41 години, само с 2-3 години по-възрастна от Лана, която се подлага на инвитро забременяване и тепърва гради семейство и кариера. Противопоставянето между двете жени – българката от България и дъщерята на емигрантката от България – е болезнено. Четох тази линия в романа с вътрешно съпротивление, защото жените на 40 години в България съвсем не са такива днес. Едва ли са били такива и преди.

От друга страна, въпреки заявената между редовете авторова дистанцираност от България, самият факт, че родината ни се споменава в нашумял бестселър, е изключително полезен. Този тип ненатрапчива реклама, споменаването на малката незабележима балканска държавица в книга, която събужда такъв интерес, прави много повече за това да ни отбележат на картата, отколкото платените видеоклипове в NG.

Едно от нещата, за които истински съжалявам след края на увлекателния сюжетен роман, е, че той не е писан на български или поне, че авторката не го е превела сама.

За съжаление преводът е някак бърз и претупан. Все още се чудя какво означава „древно пълнозърнесто мюсли“ и имам доста спорове с транслитерацията на имена и изписването на абревиатури като CNN с български букви. Липсват ми бележки под линия, особено по отношение на топографията и културните особености. Но това не е най-важното в крайна сметка.

Мисля, че двата романа – „Дарът“ на Невена Митрополитска и „Майката на дъщеря ѝ“ на Даниела Петрова, трябва да бъдат четени в комплект. Не само заради темата, но и заради интересния парадокс в подхода на авторки, които имат идентично емигрантско минало.