Книгата, писала своя автор 50 години

„Учебник по употреба на думите“ нарича литературният критик Петко Тодоров новата книга „За поезията“ на поета и преводач Кирил Кадийски. Тя излезе в края на месец май, издадена от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, и днес – около месец по-късно – по книжарниците тръгва втори тираж. Книгата събира голяма част от лекциите му, но не е предназначена само за бъдещи критици и литературоведи, тъй като излага и разсъждения на автора за писането и би била интересна за всеки, запознат с творчеството и личността на Кадийски.

„Прецизна литературна теория, но не в академична форма. Което му е присъщо. С безмерни ерудиция и присъди – казва Петко Тодоров. – Може да намери читатели. Но те със сигурност са във време, когато махалото ще обърне гръб на днешното ни слободясало слово. Книгата е присъда над словесните ни нрави, без това да е целта ѝ. Защото е учебник за измерване, оценяване и употреба на думите… Да се доверим на неговата полифоничност, сгъстена от респектиращ обем литературна работа.”

71-годишният Кадийски е сред най-превежданите български поети, мнозина признават и ролята му на българската и чуждата литературна сцена. Френското издание „Нувел обсерватьор“ го нарежда сред най-значимите съвременни поети.

Предлагаме ви откъс от книгата му „За поезията“.

Вместо предговор

Тази книга не съм я писал аз, писала ме е и ме пише тя вече 50 години, докато съм се учил и продължавам да се уча на изкуството на поезията и поетическия превод, на книгоиздаване и най-вече на четене. Пол Валери популяризира мисълта на Дидро, че поезията се учи, но не се преподава. И аз през тия няколко години след 2011-а вземах само участие в една от магистърските програми на Софийския университет и споделях с по-младите колеги, решили да тръгнат по тоя трънлив път, онова, което бях добил с труд или ми е дадено даром. Давах си сметка, че споделеното може да послужи и на други и ще трябва да се пренесе и на книга. „По писаря познават кой/ или какъв е господарят” и аз реших да се вслушам в думите на Франсоа Вийон: на бюрото ми винаги имаше една японска записвачка, която в стила на хайкуто да запазва само най-значимото. Моят „писар” обаче се оказа по-усърден, отколкото трябва, затова се наложи да изхвърля плявата, за да остане зърното. От него едва ли ще излязат ония седем хляба, с които да се нахрани цял народ, нито дори само пишещите, които днес предпочитат да са сити от други благини, но дано все пак утоли малцината, нуждаещи се от духовна храна.

1 април, Цветница, 2018

Вижте още: КИРИЛ КАДИЙСКИ: ЧЕ КОЙ МОЖЕ ДА ТИ ОТНЕМЕ РОБСТВОТО БЕ, РОБЕ!