Книгите, които създадоха Маркес

Най-надеждният начин да надникнем в нечий ум е да разгледаме любимите книги на човека – тези основополагащи идеи и форми, с които изграждаме вътрешния си свят, качества, ценности. А кой не копнее да скочи в някои от най-просторните умове на човечеството? Сайтът „Брейн Пикингс“ представя любимите 24 книги на Габриел Гарсия Маркес, който почина през април 2014 г.

Това е литературата, повлияла му най-силно – като се започне с тийнейджърските му години, за които той пише: „Най-доброто на пансиона беше да четем на глас преди да ни пратят да спим“, и се стигне до най-скъпите за Гарсия Маркес истории.

Вижте кои са любимите книги на Маркес и личните му бележки за тях:

1. „Вълшебната планина“ на Томас Ман

Грохотният успех на Томас Ман караше възпитателите да се намесват, за да не прекарваме будни цяла нощ в очакване Ханс Касторп и Клавдия Шоша да се целунат. Или рядкото напрежение у всички нас, седящи по леглата си, да не изпуснем нито думичка от разбърканите философски двубои между Лео Нафта и Сетембрини;

2. „Човекът с желязната маска“ на Александър Дюма (на български език – издадено в „Още десет години по-късно, т. II“);

3. „Одисей“ на Джеймс Джойс

Един ден Хорхе Алваро Еспиноса, студент по право, който ме ориентира в Библията и ме научи да казвам наизуст спътниците на Йов, постави огромен том на масата пред мен и авторитетно каза: „Това е другата Библия“;

Това, разбира се, беше „Одисей“ на Джеймс Джойс, която четох на парчета, със спадове и възходи, докато напълно не изгубих търпение. Това беше прибързано. Години по-късно, като послушен възрастен, си поставих задачата да я прочета отново, сериозно, и това не просто бе откриването на истински свят, за който не съм подозирал в себе си – тя ми даде неоценима техническа помощ за собственото ми писане – за освобождаването на езика и структурата на моите творби;

4. „Врява и безумство“ на Уилям Фокнър

Съзнавах, че да чета „Одисей“, а после и „Врява и безумство“, когато съм на 20 години, е младежка дързост. Затова реших да ги препрочета по-натам, вече по-малко предубеден. В резултат много от това, което някога ми се струваше педантично или стерилно в Джойс и Фокнър, ми се разкри с ужасяваща красота и простота;

5. As I Lay Dying на Уилям Фокнър (без издание на български език);

6. The Wild Palms на Уилям Фокнър (без издание на български език);

7. „Едип цар“ на Софокъл

Писателят Густаво Мерлано ми даде подвързана с кожа книга един ден с думите: „Ти може да станеш добър писател, но никога няма да си много добър, ако не познаваш древногръцката литература“. Книгата беше „Трагедии“ на Софокъл. От този ден Густаво стана решаващ фактор в живота ми, а „Едип цар“ се разкри за мен още на първото четене като съвършена творба;

8. „Къщата със седемте фронтона“ на Натаниел Хоторн;

9. „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу;

10. „Моби Дик“ на Херман Мелвил;

11. „Синове и любовници“ на Д. Х. Лорънс;

12. „Приказки от хиляда и една нощ“

Осмелявах се да си мисля, че чудесата, които Шехерезада разказва, наистина са се случвали в ежедневието в нейното време… и са спрели заради недоверието и реалистичното малодушие на следващите поколения. Днес изглежда невъзможно някой от нашето време да повярва отново, че може да полети на килимче над градове и планини, или че роб от Картахена може да живее като наказание 200 години в бутилка – освен ако авторът на историята не може да убеди читателите да му повярват;

13. „Метаморфозата“ на Франц Кафка

Така и не можах да заспя с предишното си спокойствие. „Метаморфозата“ определи нова посока за живота ми с първото си изречение, което днес е сред най-великите сентенции в световната литература: „Една заран Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че е превъплътен в огромно насекомо“.

Осъзнах, че не е необходимо да демонстрираш факти – достатъчно е авторът да напише нещо, за да е то истина, без друго доказателство освен силата на таланта му и авторитета на гласа му. Това беше Шехерезада – отново – но не в нейния свят, където всичко е възможно, а в друг, непоправим свят, където всичко вече е загубено. Когато завърших четенето на „Метаморфозата“, почувствах непреодолим копнеж да живея в тоя извънземен рай;

14. „Алефът“ на Хорхе Луис Борхес (на български език сборникът е публикуван във „Вавилонската библиотека“ и в „Смърт и компас“);

15. Разказите на Хемингуей (на български език – в няколко различни издания);

16. „Контрапункт“ на Олдъс Хъксли;

17. „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек;

18. „Гроздовете на гнева“ на Джон Стайнбек;

19. „Тютюнев път“ на Ърскин Колдуел;

20. „Избрани разкази“ на Катрин Мансфийлд;

21. „Манхатън“ на Джон Дос Пасос;

22. Portrait of Jennie на Робърт Нейтън (без издание на български език);

23. „Орландо“ на Вирджиния Улф;

24. „Мисис Далауей“ на Вирджиния Улф

За пръв път чух името на Вирджиния Улф от Густаво Ибара – той я нарече Старицата Улф, а учудването ми го вдъхнови почти до точка на делириум. Хвана купчината книги, които ми бе показал като любимите си, и ми ги сложи в ръцете. Каза ми: „Не бъди глупав, вземи ги всичките и когато ги прочетеш, ще дойда да си ги прибера“.

Но за мен те се оказаха съкровище, което не посмях да изложа на риск, връщайки му ги. Накрая той се предаде и ми остави испаноезичната версия на „Мисис Далауей“ – с неоспоримо предсказание, че ще я науча наизуст от толкова четене.

А аз се прибрах с вид на човек, който е преоткрил света.