Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Кога войната е легитимна. Моралът и правосъдието – инструменти в ръцете на могъщите

Интимните неприятели на демокрацията, откъс

"Месианството, политика, водена в името на доброто и справедливостта, е в ущърб и на едното, и на другото. Сякаш нищо не илюстрира по-добре известната формулировка на Паскал: „Човек не е нито ангел, нито животно и за нещастие в стремежа си да постъпва като ангел той се държи като животно“, пише Цветан Тодоров. - Кога войната е легитимна. Моралът и правосъдието – инструменти в ръцете на могъщите

"Месианството, политика, водена в името на доброто и справедливостта, е в ущърб и на едното, и на другото. Сякаш нищо не илюстрира по-добре известната формулировка на Паскал: „Човек не е нито ангел, нито животно и за нещастие в стремежа си да постъпва като ангел той се държи като животно“, пише Цветан Тодоров.

Третият етап на политическото месианство е парадоксална последица от това радостно събитие, с което завърши историята на XX век: падането на Берлинската стена, сриването на комунистическите режими, краят на тоталитарния период. Преди това равновесието между двете свръхсили – равновесие на терора – гарантираше относителна стабилност в света; всяка от двете можеше да се разпорежда в своята сфера на влияние и да доминира сателитите си, но и всяка от тях играеше ролята на спирачка за другата. Откакто съществува само една свръхсила, опасността от крайност се проявява под нова форма, тъй като вече нищо не се противопоставя на разрастването на нейните действия. САЩ са изкушени да станат световен жандарм, да наложат волята си чрез сила, която се представя, както може и да се очаква, под знака на доброто.

Intimnite-a

Привържениците на тази стратегия могат да бъдат открити в целия спектър на днешните политически партии – вдясно, както и вляво. Интервенцията в Косово се проведе по време на президентството на Бил Клинтън, в Ирак – на Джордж У. Буш, а войните в Афганистан и Либия се водят от Барак Обама – изглежда върховните интереси на държавата всеки път надделяват над мнението или индивидуалните намерения на американския президент. Всичко протича сякаш ръководителят на най-могъщата държава в света не е можел да постъпи другояче. Това важи в същата степен и за европейските ръководители, за политическата класа като цяло или за нейните интелектуалци: те възприемат въпросната стратегия независимо от политическата си фамилия.

В историята множество военни интервенции са се позовавали на тази почти морална позиция, но те сякаш са по-характерни за западното политическо месианство. Схемата е една и съща: в момента на действието се обявяват универсалните и морални цели, като идеята е да се подобри съдбата на човечеството или на част от него, което предизвиква реакции на ентусиазъм, а оттук и по-лесна реализация на проекта. Хората се убеждават, че с колективна воля може да се постигне всяка цел и да се напредва безкрайно по пътя към прогреса. След време, година или век забелязваме, че привидно универсалната цел не е била такава и че тя по-скоро е отговаряла на личните интереси на тези, които са я поставили. Тогава обществото се заклева, че повече няма да падне в капана – освен ако новите обстоятелства не са наистина изключителни…

Конкретният резултат от тези начинания в глобален мащаб е отрицателен. Като изключим особените случаи, можем да посочим две структурни причини за това.

Първата е, че

силовият характер на средствата
опорочава благородството на целите

Не съществуват хуманитарни бомби, нито състрадателни войни, а населенията, които ги понасят, броят труповете и не ги е грижа за възвишените цели (Достойнство! Свобода! Права на човека! Цивилизация!). Защитниците на тези интервенции с изненада откриват, че последиците от тях са обратни на желаните. Провалят се, защото са решили да действат или въз основа на собствените си убеждения, без да ги е грижа за последиците, или само с оглед на това да постигнат незабавен резултат, без да се замислят за моралните и правовите обстоятелства, при които са действали. Етиката на убеждението, за която говори Макс Вебер, не се противопоставя на етиката на отговорността, а на чистия прагматизъм и на търсенето на непосредствен ефект. Отговорността предполага да се намери и морално, и правно основание за водената политика, както и да се вземат предвид всички елементи на контекста, тоест и възможните последици от нейното действие, в противен случай цялото начинание е обречено на провал.

Втората причина е, че тъй като доброто трябва да бъде наложено на другите със сила, вместо само да им бъде предложено, вмешателите изтъкват първоначално, че

окупираните са неспособни да се управляват сами

и че за да бъдат освободени, те трябва най-напред да се подчинят. Ала подобно предпоставяне на неравенство между нас и тях означава да се наруши основното правило на справедливостта и морала, тоест онова, което по принцип уж сме олицетворявали. Резултатът от това вътрешно противоречие е, че компрометираме трайно демократичните ценности, които уж защитаваме, тъй като в очите на предполагаемите техни бенефициенти те изглеждат като маска, прикриваща различни мотиви – политически, икономически, идеологически. Компрометират се и хуманитарните действия, предприемани в същите страни, докато те често са безкористни: компрометирането е по-лесно, когато хуманитарните екипи приемат логистична помощ от окупационната армия или когато, информирайки обществеността за нарушения на човешките права, те допринасят за започването на военни действия.

Ще отбележим, че поставяме под въпрос тук не правата на човека, а начина, по който те се отстояват: вместо да останат личен идеал или хоризонт на предприемани от гражданското общество действия или пък основа на законодателството в демократичните държави, те се представят като оперативен принцип на външната политика на една държава, като по този начин се

легитимират войните с цел установяване на доброто

Констатирането на вредите от такъв тип позоваване на универсалните ценности и на морала в международните отношения не предполага да се откажем от тях по принцип, а да ограничаваме тяхното присъствие до специфични ситуации с оглед на един непрекъснато променящ се контекст. Не можем да забраним войната; но дори по време на война можем в името на тези ценности да забраним изтезанията, изнасилванията или поробването. В краен случай, например при евентуален геноцид над някой от нашите съседи, е възможна непоискана военна намеса, но трябва да си спомним, че именно защото споменаването на геноцида предизвиква силни емоции, то не трябва да бъде използвано като средство за манипулация с оглед на други цели. Въпреки че много се говореше за това, в Косово през 1999 г. нямаше геноцид, както нямаше и в Дарфур през 2009 г. През последните години сме свидетели на съмнително банализиране на това понятие: ако съдим по честотата, с която се използва, можем да помислим, че в историята на човечеството никога не е имало толкова богат на геноциди период като този след края на Студената война!

Безспорно съществуват и легитимни войни: войните за самозащита (такъв беше случаят със съюзниците през Втората световна война или с американската намеса в Афганистан през 2001 г.), войните, които предотвратяват геноцид или масови убийства (Виетнамската интервенция, която спря геноцида в Камбоджа в периода 1978–1979 г., е вероятно един от редките случаи в това отношение). Не са легитимни обаче войните, които се вписват в месиански проект и чиято мотивация е налагането на по-висш социален ред или на човешките права в друга страна.

Така както не трябва да бъде свеждана до прилагането на морални принципи, международната политика не може да се ограничава и със законите на правото по простата причина, че за да бъде ефикасно, правосъдието има нужда от изпълнителна сила, а тя принадлежи на отделните държави. Докато не се създаде световно правителство – не особено привлекателна перспектива!, – има риск универсалното правосъдие да остане фасада в услуга на най-силните. От 2002 г. насам има Международен наказателен съд със седалище в Рим. Това наистина ли е напредък по пътя на всеобщото правосъдие? Едва ли. Наистина, прокурорът на този Съд зависи пряко от Съвета за сигурност на ООН, където 5-те постоянни члена имат, както припомнихме, право на вето.

Международното правосъдие отразява това изначално неравенство. По принцип нито една от тези страни не може да бъде обвинена, както не могат да бъдат обвинени и съюзниците, които тя иска да защитава. Така бомбардировките на Израел над Газа, на Русия над Грузия и на САЩ над Ирак никога няма да бъдат осъдени от Международния съд. Единствените личности, които са били обвинявани досега, са от африкански страни: Уганда, Конго, Централната африканска република, Судан.

Подобно разпределение на интервенциите не се нуждае от коментар; но в тази връзка можем да си припомним един неотдавнашен пример. През март 2011 г. в Хага пред специален Трибунал за Сиера Леоне – инстанция, създадена от ООН, – се проведе процесът срещу Шарл Тейлър, бивш президент на Либерия. Неговите адвокати искаха да знаят защо не се съдят едновременно и другите отговорници за гражданската война, разрушила Сиера Леоне, като например държавните глави на Либия и Буркина Фасо. Отговорът е прост, отговори главният прокурор – защото силите, които финансират Съда, биха отказали такива действия (става въпрос за САЩ и Обединеното кралство). Телеграми, разкрити от Уикилийкс, показват, че идеята за процес срещу Шарл Тейлър е била лансирана от американското посолство в Либерия с цел да се дискредитира държавния ръководител. Най-вероятно е той също да има кръв по ръцете си, но тази лоша репутация не е единствената причина за неговото обвинение: тук се намесват по решителен начин политически аргументи, присъщи на правителствата на най-могъщите държави, дори на частни групи, които влияят на техните решения.

През май 2011 г. станахме свидетели на други две прояви на международно правосъдие. Докато френските и британските самолети бомбардираха Триполи, прокурорът на този Съд поиска съдебно преследване срещу либийския ръководител Кадафи и някои от неговите близки за престъпления срещу човечеството. Можем ли наистина да се доверим на неутралността на това правосъдие, което се подчинява на инструкциите на Съвета за сигурност, отговорен за интервенцията в Либия?

Цивилните жертви на една държава
по-ценни ли са от тези на други държави?

Това решение не прилича ли повече на превръщане на правосъдието в подчинена структура на НАТО, както това вече се случи през 1999 г. по време на войната срещу Сърбия?

В същото време бе обявено арестуването на сръбския генерал Ратко Младич, считан за виновник за масовите убийства в Сребреница, Босна, през 1994 г., както и неговото предаване на Международния съд в Хага, натоварен да съди престъпленията, извършени по време на войната в Югославия. Тези събития бяха приветствани навсякъде като знак за значителен напредък на международното правосъдие и като доказателство, че постепенно навсякъде силата се подчинява на правото. Твърди се, че занапред (но това не е за пръв път) всички държавни ръководители и висши отговорници трябва да треперят от страх, когато вършат мерзости, защото един ден ще дават обяснения за тях. Но тази картина е илюзия. Под заплаха са единствено ръководителите на слаби държави, които нямат могъщи защитници, например повечето от африканските страни. Освен ако не избухне война между титаните, никой президент или ръководител на военни операции – американец, британец, французин, руснак, китаец, индиец и т.н. – никога няма да носи наказателна отговорност за своите действия. Международното право остава подчинено на силата, стига тя наистина да е силна.

Моралът и правосъдието, поставени в услуга на политиката на държавите, подкопават морала и правосъдието като ги превръщат в обикновени инструменти в ръцете на могъщите и ги карат да изглеждат като лицемерен воал, хвърлен за защита на техните интереси. Месианството, политика, водена в името на доброто и справедливостта, е в ущърб и на едното, и на другото. Сякаш нищо не илюстрира по-добре известната формулировка на Паскал: „Човек не е нито ангел, нито животно и за нещастие в стремежа си да постъпва като ангел той се държи като животно.“ Международният ред няма да се подобри, като оставяме група държави да налагат без ограничения волята си на всички останали. Тогава изкушението на крайностите става твърде голямо и рискуваме да опетним демокрацията в очите на тези, които трябва да се възползват от нея, да уроним принципите ѝ именно сред тези, които тепърва я въвеждат.


Бел. ред. – заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното на откъса е „Политиката пред очите на морала и правосъдието“.

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах