Силвия НЕДКОВА
12.12.2025
Интересен експеримент ни предлага Народният театър. Ивица Булян, хърватски режисьор, който е известен в цяла Европа, свързан е творчески и идеологически с нея, поставя пиеса на Мирослав Кърлежа – може би най-известния хърватски драматург от миналия век, марксист и комунист. И това се случва на най-голямата българска сцена в бурни времена на разцепление между носталгиците по соца и хората, гледащи към европейското ни бъдеще.
Експериментът е интересен, защото всъщност изглажда противоречията. Пиесата „Глембаеви“ („Господа Глембай“), писана през 1928 г., само две години след посещението на Кърлежа в новосъздадения СССР, е за мрачния крах на свръхбогатите, за тъмните им тайни, за съсипаната им човечност. Но в интерпретацията на Булян това не са онези митични „буржоазни елементи“, разстрелвани години по-късно като врагове на народа. Това са същите хора, за които днес пишат едновременно булевардните и финансовите медии, онзи 1 процент, който държи 90 процента от световните ресурси и пари. Всъщност, дори и за тях не е – богатството е на втори план, не е подчертано по начина, по който „Господа Глембай“ е поставяна през годините на социализма с апломб и у нас, и в СССР.
„Глембаеви“, въпреки архаичната си форма, в постановката на Булян е актуална пиеса. Друг е въпросът, че текстът е тежък, скучен, сложен в многословността си. Но тук идват актьорите от Народния.
И става безпощадно ясно, че добрият актьор може да превърне и най-скучния текст в грандиозно изживяване. В края на първо действие в „Глембаеви“ има ключов диалог между стария Глембай и сина му, художник, отдалечил се от семейството. В спора между двамата става ясно къде е отровата, която руши семейното дърво от корените му. Безкрайното изясняване на обстоятелства, имена и взаимоотношения би могло да се превърне в приспивателно, ако режисьорът и актьорите не бяха толкова добри. Деян Донков като стария Глембай и Пламен Димов като сина му показват мощен изблик на театрална енергия, каквито рядко се виждат в такъв мащаб на българска сцена. Вулканът – метафора, използвана от Кърлежа – е пресъздаден от Булян като купчина стари столове на сцената. И на фона на този семпъл, метафорично минималистичен декор, внушението става още по-силно. Зрителите сякаш нямат нужда от думите, за да разберат какво се случва. Достатъчно е да се оставят на емоцията.
Вулканът като грамада от столове на сцената и Глембай баща (Деян Донков) и син (Пламен Димов). Снимка: Петко Мавродиев/Народен театър
Подобно е усещането и във второ действие, където задачата да поддържа силата на този вулкан е оставена на Теодора Духовникова, която играе госпожа Глембай. Спектърът от емоции, който Духовникова съсредоточава на сцената, е като вихрушка. Буквално за секунди госпожа Глембай минава през противоречиви страсти, променя се като хамелеон – от кротка и тъжна вдовица до ранен звяр, от влюбена жена до бясна златотърсачка. Всичко това избухва наведнъж, едва се улавя преходът между всяко състояние. И не е нужно да знаеш сюжета, достатъчно е да следваш енергията.
Експериментът, в който режисьорът се освобождава от оковите на текста, без да го съкращава или променя, но насочва актьорите към игра чрез гола емоция, е успешен. Зрителите напускат залата с усещането, че са присъствали наистина на избухване на вулкан. Те не разсъждават върху темата за лошите богати, наказани от съдбата, както е предвиждал Кърлежа преди около 100 години. Булян е оголил човешкото, довел го е до кървава честност и е изоставил идеологията, за да ни обедини в акта на саморазпознаване. Дистанцията между зрители и актьори е запълнена от чувства, изживявани едновременно от всички.
Не мога да предположа какво ще се случи с тази постановка, когато въодушевлението и енергията на актьорите достигнат обичайната рутина на дълго играните представления. Затова препоръчвам да се гледа сега, веднага след премиерата, в първите месеци. Защото има тръпка и в това да наблюдаваш как след края на спектакъла, по време на аплодисментите, актьорите се опитват да излязат от образ на самата сцена, а им е трудно. Сякаш лавата изстива в очите им.
Текстът е част от проекта „Критика и дуелизъм“ на „Площад Славейков“, подкрепен по програма „Критика 2025“ от Национален фонд „Култура“.
